Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Как разбра, че е бил убит?

— По обичайния начин. Чрез един от хората ни за връзка. — Тарканян поклати глава. — Бях съсипан. Пьотър беше ключова фигура за нас. Освен това ми беше приятел.

— Как според теб е бил разкрит?

Край тях някакви ученички вдигнаха врява. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Тарканян каза:

— Де да знаех. До него не беше лесно да се стигне, това ще ти кажа.

Борн небрежно попита:

— Пьотър имаше ли приятели?

— Разбира се, че имаше. Но никой от тях не би го предал, ако това питаш. — Тарканян издаде напред устни. — От друга страна… — думите му заглъхнаха.

Борн улови погледа му и прикова очи в него.

— Пьотър се срещаше с една жена. Гала Нематова. Беше влюбен до уши в нея.

— Предполагам, че е била сериозно проучена — каза Борн.

— Разбира се. Но… ами, Пьотър беше малко, хм, твърдоглав, що се отнася до жените.

— Всеизвестно ли беше?

— Сериозно се съмнявам — отвърна Тарканян.

Това беше грешка, помисли Борн. Навиците и наклонностите на врага винаги бяха за продан, ако си умен и достатъчно настоятелен. Тарканян трябваше да каже: „Не знам. Вероятно.“ Колкото се може по-неутрален отговор и по-близък до истината.

— Жените могат да са слабо звено — Борн за кратко се замисли за Мойра и облака несигурност, който висеше над нея заради разследването на ЦРУ. Идеята, че Мартин може да е бил прелъстен, за да разкрие тайни на ЦРУ, беше горчив за преглъщане хап. Той се надяваше, че щом провери комуникацията между нея и Мартин, която Сорая беше изровила, ще може да погребе този въпрос.

— Всички се поболяхме покрай смъртта на Пьотър — оплака се Тарканян. И пак погледна набързо Спектър.

— Без съмнение. — Борн се усмихна доста неопределено. — Убийството е сериозен въпрос, особено в този случай. Просто казвам, че се отнася за всеки.

— Естествено. Разбирам.

— Беше невероятно полезен. — Борн се усмихна и стисна ръката на Тарканян. Докато се здрависваше, каза с рязък тон: — Между другото, колко ти платиха хората на Икупов, за да се обадиш на професора по мобилния тази сутрин?

Вместо да се вцепени, Тарканян, изглежда, си отдъхна.

— По дяволите, какъв въпрос е това? Аз съм лоялен, такъв съм бил винаги.

Той се опита да издърпа ръката си, но хватката на Борн се затегна. Погледът на Тарканян срещна очите на Борн и се прикова в тях.

Отзад посивелият мъжкар вдигаше все по-тревожен шум. Звукът беше тих като внезапно полюшване на вятъра, смутил житна нива. Посланието от горилата беше толкова неуловимо, че Борн беше единственият, който го схвана. Той отбеляза движение в самия край на периферното си зрение и няколко секунди го следи. Наклони се към Спектър и каза с тих, настоятелен глас:

— Тръгвайте. Минете през къщата на дребните бозайници, после завийте наляво. На около сто метра ще видите малко павилионче за храна. Помолете за помощ как да стигнете до колата си. Върнете се вкъщи и стойте там, докато ви се обадя.

Професорът бързо се отдалечи и Борн блъсна Тарканян в обратната посока. Те се присъединиха към двайсетина шумни деца и техните родители. Двамата мъже, които проследяваше Борн, забързаха към тях. Точно тези двамата и тяхното внезапно безпокойство бяха събудили подозренията на посивялата горила, която предупреди Борн.

— Къде отиваме? — попита Тарканян. — Защо остави професора незащитен?

Добър въпрос. Решението на Борн беше мигновено, подтикнато от инстинкта. Мъжете се насочиха към Тарканян, не към професора. Сега, след като групата се изтегли към алеята „Олмстед“, Борн завлече Тарканян към центъра на влечугите. Там светлините бяха приглушени. Те бързо минаха край стъклени витрини, зад които имаше дремещи алигатори, крокодили с цепнати очи, трудноподвижни костенурки, зловещи на вид пепелянки и всякакви по размер, форми и пози гущери с набръчкана кожа. По-нагоре бяха витрините със змии. Един служител отвори вратата на такава витрина и се приготви да устрои пиршество с гризачи за зелените дървесни питони, които в глада си бяха излезли от своя унес и се плъзгаха по фалшивите клони в клетката. Тези змии използваха инфрачервени топлинни сензори, за да се прицелят в своята жертва.

Зад тях двамата мъже си проправяха път през множеството деца. Бяха мургави, но иначе чертите им не се открояваха.

Държаха ръцете си пъхнати в джобовете на палтата си и със сигурност стискаха някакво оръжие. Вече не бързаха. Нямаше смисъл да безпокоят посетителите.