Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Аз не съм наемен убиец.

— Джейсън, моля те, не се обиждай. Нуждая се от помощта ти, да спра тази атака. Икупов знае къде са плановете.

— Добре. Ще намеря и него, и плановете. — Борн поклати глава. — Но не е нужно да бъде убиван.

Професорът тъжно поклати глава.

— Благородно отношение, но ти не познаваш Семьон Икупов като мен. Ако не го убиеш ти, сигурно е, че той ще убие теб. Повярвай ми, като ти казвам, че се опитах да го заловя жив. Никой от хората ми не се е върнал от това поръчение.

Той се загледа в езерцето.

— Няма друг, към който мога да се обърна, никой толкова опитен, че да намери Икупов и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Убийството на Пьотър е признак за началото на решителната схватка между мен и Черния легион. Ако не ги спрем сега, те ще успеят да атакуват своята цел.

— Ако това, което казвате, е истина…

— Истина е, Джейсън. Кълна ти се.

— Къде е Икупов?

— Не знаем. Опитвахме се да го проследим през последните четиридесет и осем часа, но всичко се оказа напразно. Беше във вилата си в Кампионе д’Италия, Швейцария. Там смятаме, че е бил убит Пьотър. Но Икупов вече не е там.

Борн се втренчи в двете снимки, които държеше в ръка.

— Кой е по-младият мъж?

— Леонид Данилович Аркадин. Допреди няколко дни смятахме, че той е независим наемен убиец сред фамилиите на руските групировки. — Спектър чукна с показалец между очите на Аркадин. — Той е човекът, който заведе Пьотър при Икупов. Някак си — още се опитваме да разберем как — Икупов е разбрал, че Пьотър е човекът, откраднал плановете му. При всички положения тъкмо Аркадин, заедно с Икупов, е разпитвал Пьотър и го е убил.

— Изглежда така, сякаш имате предател в организацията си, професоре.

Спектър кимна.

— И аз с нежелание стигам до същото заключение.

Нещо, което беше тревожило Борн, сега изникна ясно в съзнанието му.

— Професоре, кой ви се обади, докато закусвахме?

— Един от хората ми. Нуждаеше се от потвърждение на информация. Тя беше в колата ми. Защо?

— Защото това обаждане ви извади отвън на улицата точно когато черният кадилак пристигна. Това не беше съвпадение.

Спектър свъси вежди.

— Не, не допускам, че може да е било така.

— Дайте ми име и адрес — каза Борн. — И ще разберем със сигурност.

Мъжът на покрива имаше на бузата си бенка, черна като грях. Аркадин се вторачи в нея, докато мъжът издърпваше Девра от покрития със смола покрив по-далеч от Аркадин.

— Каза ли му нещо? — попита мъжът, без да сваля очи от Аркадин.

— Разбира се, че не — сопна се в отговор Девра. — За каква ме мислиш?

— За слабо звено — отвърна мъжът с бенката. — Казах на Пьотър да не те използва. Сега заради теб Филя е мъртъв.

— Филя беше идиот!

Мъжът с бенката отклони очи от Аркадин и презрително каза на Девра:

— Той беше твоя отговорност, кучко.

Аркадин вряза крака между краката на мъжа и той изгуби равновесие. Пъргав като котка, Аркадин скочи върху него и започна да го удря. Мъжът с бенката отвърна, доколкото му позволяваше ситуацията. Аркадин се мъчеше да не издава болката в лявото си рамо, но то вече беше изкълчено и не действаше точно. Като видя това, мъжът с бенката го удари право в рамото колкото можеше по-силно.

Аркадин седна замаян, почти ослепял от болка. Мъжът с бенката затърси пистолета си, намери оръжието на Аркадин и го вдигна. Тъкмо беше готов да натисне спусъка, когато Девра го застреля в тила със собствения му пистолет.

Без да издаде и звук, мъжът рухна по лице. Тя стоеше, широко разкрачена, в класическата поза за стрелба, едната й ръка подкрепяше другата на дръжката. Застанал на колене и парализиран от ужасната болка, Аркадин я гледаше как извърта оръжието и го насочва към него. В очите й имаше нещо, което той не можеше да определи, камо ли да разбере.

После съвсем ненадейно тя изпусна дълбоката въздишка, която бе удържала вътре в себе си. Ръцете й се отпуснаха и оръжието се смъкна.

— Защо? — обади се Аркадин. — Защо го застреля?

— Той беше глупак. Мътните ме взели, всичките ги мразя.

Дъждът се изсипваше отгоре им и барабанеше по покрива. Небето, потънало в мрак, скриваше света около тях. Сякаш стояха на планински връх върху покрива на света. Аркадин я гледаше как се приближава към него с вдървена походка. Приличаше на диво животно — гневна, озлобена, извън естествената си среда, попаднала в цивилизования свят. Като него. Той беше обвързан с нея, но не я разбираше, не можеше да й се довери.

Когато му подаде ръката си, той я пое.