Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Какво му е?

Докторът посочи към лаптопа.

— Още се опитвам да разбера. Получава припадъци, но засега не мога да открия патологията.

— Приближаваме Лонг Бийч, там ще получите помощ — каза тя. — Просто трябва да погледна сгъвките на лактите му.

Докторът повдигна вежди.

— Моля?

— Трябва да видя дали има татуировка.

— Всички моряци имат татуировки. — Докторът сви рамене. — Но давайте, няма да го обезпокоите.

Мойра приближи долната койка и се наведе да отметне тънкото одеяло от ръката на пациента. Тогава докторът пристъпи към нея и я удари отзад по главата. Тя падна напред и си удари челюстта в металната рамка на леглото. Болката грубо я изтръгна от мрачната бездна и като простена, тя успя да се изтърколи. Усети бакърено сладкия вкус на кръв в устата си, докато се бореше с постоянните вълни, които я зашеметяваха. С помътнен поглед видя как докторът се надвесва над лаптопа си, пръстите му препускаха по клавиатурата и в корема й сякаш изникна ледена топка.

„Той ще ни убие всичките.“ Тази мисъл отекваше в главата й и тя грабна арбалета от пода, където го беше изпуснала. Едва й стигна времето да се прицели, но беше достатъчно близо, за да бъде точна. Издиша с кратка молитва и пусна стрелата.

Докторът се изметна назад, щом стрелата прониза гръбнака му. Олюля се назад към мястото, където беше седнала Мойра, и се опря в рамката на леглото. Ръцете му се протегнаха, пръстите понечиха да сграбчат клавиатурата и Мойра стана, като замахна с арбалета към задната част на главата му. Кръвта му рукна като дъжд по лицето и ръцете й, по бюрото и клавиатурата на лаптопа.

Борн я намери на пода в лазарета, прегърнала компютъра в скута си. Когато той влезе, тя вдигна поглед към него и каза:

— Не знам какво е направил. Страх ме е да го изключа.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Корабният лекар е бил човекът на Север.

— Както виждам — каза той, докато прескачаше трупа. — Не му повярвах, когато ми каза, че има само един човек на борда. Типично е за него да има подкрепление.

Борн застана на колене и огледа отзад главата й.

— Повърхностна е. Изгуби ли съзнание?

— Мисля, че не.

Той взе голям марлен тампон от шкафа с медицинските принадлежности и го напои със спирт.

— Готова ли си? — Борн го сложи върху раната на главата й, където косата беше сплъстена от кръв. Тя леко изохка през стиснатите си зъби.

— Можеш ли да задържиш за момент?

Тя кимна и Борн внимателно вдигна лаптопа в ръцете си. На него работеше програма, това поне беше ясно. На екрана мигаха два радио бутона — единият жълт, другият червен. От другата страна на екрана имаше зелен радио бутон, който не мигаше.

Борн въздъхна с облекчение.

— Отворил е програмата, но си го хванала, преди да успее да я активира.

— Слава Богу — каза тя. — Къде е Аркадин?

— Не знам. Когато капитанът ми каза, че си слязла долу, тръгнах след теб.

— Джейсън, не мислиш ли…

Като остави компютъра настрана, той й помогна да се изправи.

— Да те заведем при капитана, за да му кажеш добрите новини.

На лицето му се четеше страх.

— А ти?

Той й подаде лаптопа.

— Иди в кабината на щурвала и остани там. И, Мойра, този път наистина говоря сериозно.

С арбалета в едната ръка той пристъпи в коридора и се огледа надясно и наляво.

— Добре. Тръгвай. Тръгвай!

Аркадин се беше върнал в Нижни Тагил. Долу, в машинното помещение, заобиколен от желязо и стомана, той осъзна, че каквото и да се беше случило с него, където и да беше ходил, така и не е успял да избяга от затвора на своята младост. Част от него още беше в бордея, който държаха двамата със Стас Кузин. Част от него още дебнеше из нощните улици и похищаваше млади момичета. Техните бледи, уплашени лица се обръщаха към него, както сърна се обръща към автомобилни фарове. Но това, което им беше необходимо от него, не можеше — или нямаше — да им даде. Вместо това ги беше пратил на смърт във варната яма, която хората на Кузин бяха изкопали сред елите и плачещите хвойни. Много снегове бяха паднали, откакто беше измъкнал Елена от плъховете и негасената вар, но ямата си стоеше в паметта му, ярка като пламък. Само да можеше да изчисти паметта си.

Той се стресна, защото чу крясъка на Стас Кузин: Ами всички твои жертви?

Но това беше Борн, който слизаше по стоманената стълба към машинното отделение.

— Всичко свърши, Аркадин. Предотвратихме бедствието.

Аркадин кимна, но дълбоко в себе си знаеше друго: бедствието вече беше настъпило и беше твърде късно да се спрат последствията му. Докато вървеше към Борн, той се опита да си го представи в ума си, но Борн сякаш се видоизменяше като образ, който гледаш през призма.