Робърт Лъдлъм: Присъдата на Борн

Зад него хеликоптерът кацна в предната част на палубата, която беше разчистена, и двигателите замлъкнаха. Превит на две, за да избегне роторите, Борн отвори вратата на хеликоптера и погледна към Мойра.

— Аркадин е тук някъде. Моля те, стой настрана.

— Трябва да докладвам на капитана. Мога да се грижа за себе си. — Тя също замяташе своя арбалет. — Кого иска Аркадин?

— Мен. Убих приятеля му. За него няма значение, че беше при самозащита.

— Мога да помогна, Джейсън. Ако работим заедно, двама са по-силни от един.

Той поклати глава.

— Не и в този случай. Освен това виждаш колко бавно се движи танкерът, витлата му се въртят на обратно. Навлязъл е в ограничението с радиус пет мили. Всеки сантиметър, с който се доближаваме, опасността за живота на хиляди хора и самото пристанище на Лонг Бийч става все по-голяма.

Тя кимна вдървено, слезе долу и забърза по палубата, където стоеше капитанът и очакваше нейните заповеди.

Борн се обърна, като предпазливо се движеше между контейнерите в посоката, в която беше видял да тръгва Аркадин. Да вървиш по междинните пътеки беше като да се движиш по каньоните на Манхатън. Вятърът свистеше, щом стигнеше до ъгъл, усилваше се и нахлуваше по пътеките, сякаш бяха тунели.

Точно когато стигна края на първата серия контейнери, той чу гласа на Аркадин, който му говореше на руски.

— Няма много време.

Борн застана неподвижно, като се опитваше да определи откъде идва гласът.

— Какво знаеш за това, Аркадин?

— Според теб защо съм тук?

— Убих Миша Тарканян, сега ти убиваш мен. Не се ли изрази така в апартамента на Егон Кирш?

— Ако това исках, можех да те убия по всяко време, докато ти и жената спяхте в самолета на „Некст Джен“.

Кръвта на Борн се смръзна.

— И защо не го направи?

— Слушай, Борн, Семьон Икупов, който ме спаси, на когото вярвах, застреля моята жена.

— Да, затова ти го уби.

— Не си доволен от моето отмъщение?

Борн не отговори. Мислеше какво би причинил на Аркадин, ако нарани Мойра.

— Недей да казваш нищо, Борн, аз вече знам отговора.

Борн се обърна. Гласът сякаш се беше изместил. Къде, по дяволите, се криеше?

— Но както казах, имаме малко време да намерим човека на Икупов на борда.

— Всъщност е човек на Север — отвърна Борн.

Аркадин се засмя.

— Мислиш ли, че има значение? Те бяха заедно. През цялото време, докато се преструваха на люти врагове, планираха това бедствие. Искам да го спра — трябва да го спра, иначе няма да съм отмъстил на Икупов.

— Не ти вярвам.

— Слушай, Борн, ти знаеш, че нямаме много време. Отмъстих си на бащата, но този план е негова рожба. Двамата със Север го родиха, храниха, отглеждаха го през детството му, през мъките на израстването. Сега всеки миг тласка тази блуждаеща супернова по-близо до момента на взрива, който тези двама умопобъркани си представяха.

Гласът пак се измести.

— Това ли искаш, Борн? Разбира се, че не. Тогава да се съберем и да намерим човека на Север.

Борн се поколеба. Той не вярваше на Аркадин и все пак трябваше да му повярва. Обмисли ситуацията и стигна до извода, че единственият начин да изиграе хода е да се придвижи напред.

— Той е компютърен програмист — каза Борн.

Аркадин се появи, слезе долу от върха на един контейнер.

За момент двамата мъже застанаха един срещу друг и Борн пак изпита объркващото чувство, че гледа в огледало. Когато се взря в очите на Аркадин, той не видя лудостта, за която професорът му говореше. Видя себе си, сърце, пълно с болка и мрак отвъд понятното.

— Север ми каза, че човекът е само един, но също каза, че няма да го намерим, а дори и да го намерим, няма да има значение.

Аркадин се навъси и заприлича на вълк, хитър и див.

— Какво имаше предвид?

— Не знам със сигурност — Борн се обърна и тръгна по палубата към членовете на екипажа, които бяха разчистили мястото за кацането на хеликоптера. — Това, което търсим — каза той, докато Аркадин тръгваше в крачка зад него, — татуировка, специфична за Черния легион.

— Колелото с конете и човешкият череп в средата.

— Виждал съм я — потвърди Аркадин.

— Намира се в сгъвката на лакътя.

— Можем всичките да ги убием — засмя се Аркадин. — Но предполагам, че това ще засегне нещо у теб.

Един по един двамата мъже огледаха ръцете на осемте моряци от екипажа върху палубата, но не намериха татуировка. Докато стигнат до кабината на щурвала, танкерът вече беше на две мили от терминала. Едва се движеше. Бяха доплавали четири влекача и чакаха на ограничителната линия от една миля, за да изтеглят танкера по останалия път навътре.