Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Един, само един.

— Един човек не може да установи контрол над танкера — каза Мойра.

Усмивката играеше по устните му, дори след като очите му се затвориха и съзнанието му се замъгли.

— Ако човек не е направил машините, за да върши своята работа…

Мойра се обърна към Борн.

— Какво означава това?

Борн разтърси раменете на стареца, но той беше изпаднал в пълно безсъзнание.

Мойра прегледа очите му, челото и сънната артерия.

— Едва ли ще оцелее без интравенозни антибиотици. — Тя погледна Борн. — Вече сме близо до Ню Йорк. Можем да кацнем тук, да поискаме да ни чака линейка…

— Няма време — каза Борн.

— Знам, че няма време. — Мойра го хвана за ръката. — Но искам да ти дам този шанс.

Борн се загледа в лицето на своя ментор, набраздено от бръчки и белези, много по-състарено от съня.

— Или ще се справи сам, или няма.

Той се отдалечи заедно с Мойра, после каза:

— Обади се на „Некст Джен“. Това ми е нужно.

Танкерът „Луната на Ормуз“ пореше вълните на Тихия океан на не повече от час до пристанището на Лонг Бийч. Капитанът, ветеран на име Султан, беше получил уверения, че терминалът е свързан с главния компютър и е готов да приеме първата си доставка от втечнен природен газ. При сегашното положение на световната икономика течният природен газ беше станал още по-ценен. От момента, в който „Луната на Ормуз“ напусна Алжир, цената на неговия товар беше се покачила с над трийсет процента.

Висок колкото дванайсететажна сграда, танкерът носеше трийсет и три милиона галона втечнен природен газ, охладен до температура от минус сто и шейсет градуса по Целзий. Това се равняваше на енергийния еквивалент на двайсет милиарда галона природен газ. На кораба му трябваха пет мили, за да спре, и заради формата на неговия корпус и контейнерите на палубата видимостта на Султан отпред беше блокирана с около три четвърти миля. Танкерът се движеше с двайсет възела, но преди три часа Султан беше заповядал двигателите да заработят на обратен ход. На около пет мили от терминала корабът беше забавил до скорост шест възела и продължаваше да забавя ход.

В този радиус от пет мили до брега нервите му се изопнаха до крайност, кошмарът на Армагедон винаги го преследваше, защото това би било едно бедствие на борда на „Луната на Ормуз“. Ако цистерните се излееха във водата, лумналият огън щеше да е с диаметър пет мили. Още пет мили по-нататък топлинното излъчване щеше да изпече всяко човешко същество до хрупкави кости.

Но въпреки кошмарите за десет години на кораба му не се беше случвал дори и незначителен инцидент и никога нямаше да се случи, доколкото зависеше от Султан. Той просто си мислеше колко е хубаво времето и колко много ще се радва на своята десетдневна почивка с приятел на плажа в Малибу, когато радистът му подаде съобщение от „Некст Джен“. След петнайсет минути трябваше да очаква хеликоптер. Беше длъжен да окаже на неговите пътници — Мойра Тревър и Джейсън Борн — всякакво съдействие и помощ. Това беше доста изненадващо, но на последното изречение той настръхна: трябваше да получава заповеди от тях, докато „Луната на Ормуз“ се прибере безопасно на док в терминала.

Когато вратите към товарния отсек се отвориха, Аркадин беше готов и пропълзя зад един от контейнерите. Щом екипът по поддръжка от летището се качи на борда, той се подаде навън и извика от прикритието си един от тях да му помогне. Мъжът се съгласи и Аркадин го връхлетя, счупи врата му и го завлече в най-тъмния ъгъл на товарния отсек, по-далеч от контейнерите на „Некст Джен“. Той свали от мъжа униформата и я облече. После пристъпи към зоната, в която работеха, като прикриваше табелката с името да не би някой да забележи несъответствието. Не че имаше значение: тези хора бяха тук, за да свалят товара и да го натоварят в чакащите камиони на „Некст Джен“ колкото се може по-бързо. Никога не би им хрумнало, че между тях може да има самозванец.

Аркадин си проправи път и отвори вратите на отсека, а после стъпи на товарния асансьор с контейнера. Той скочи върху перона, докато качваха товара на камиона, после се сви под крилото. Като видя, че е сам от другата страна на самолета, той се отдалечи с енергичната походка на много зает човек. Никой не го пресрещна, никой дори не го погледна втори път, защото се движеше със самочувствие на тукашен служител. Това беше тайната да успееш да се преобразиш в някой друг, дори и временно — погледите на хората или те пренебрегваха, или те приемаха безрезервно.