Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Борн сложи антисептичен крем от тубичката в първата аптечка.

— Кой ви простреля?

— Аркадин. — По бузите на Север се стичаха сълзи от болката. — По някаква причина съвсем беше полудял. Може би винаги е бил луд. Поне аз така мислех. Аллах, как боли! — Преди да продължи, той си пое няколко пъти дъх съвсем повърхностно. — Изникна от нищото. Шофьорът каза: „Зад нас е спряла полицейска кола.“ След това свали стъклото и един пистолет стреля право в лицето му от упор. Нито Семьон, нито аз имахме време да мислим. Аркадин беше в колата. Простреля ме, но съм сигурен, че беше дошъл за Семьон.

Като отгатна по интуиция какво е станало в апартамента на Кирш, Борн каза:

— Икупов уби онази жена, Девра.

Север стисна очи. Беше му трудно да диша нормално.

— И какво? Аркадин никога не го е било грижа за жените му.

— За тази го е било грижа — каза Борн, докато го превързваше с бинт.

Север се вторачи в Борн, сякаш отказваше да повярва на нещо.

— Странното беше, че май го чух да казва на Семьон „татко“. Семьон не можеше да разбере.

— А сега вече никога няма да разбере.

— Престани да се суетиш, остави ме да умра, по дяволите! — сърдито каза Север. — Вече няма значение дали ще живея или ще умра.

Борн приключи.

— Каквото станало, станало. Съдбата ми е решена. Нито вие, нито който и да е може да я промени.

Борн се настани на една седалка срещу Север. Беше наясно, че Мойра стои отстрани, гледа и слуша. Предателството на професора само идваше да докаже, че никога не си в безопасност, когато допускаш лични чувства в живота си.

— Джейсън — гласът на Север отслабваше, — изобщо не съм искал да те заблуждавам.

— Искали сте, професоре, само това знаете как се прави.

— Започнах да гледам на теб като на свой син.

— Както Икупов гледаше на Аркадин.

Север с мъка поклати глава.

— Аркадин е луд. А може би и двамата бяха луди, може би споделената лудост ги привлече един към друг.

Борн седна по-напред.

— Ще ви задам един въпрос, професоре. Смятате ли, че сте здравомислещ?

— Разбира се, че съм здравомислещ.

Север прикова непоколебим поглед в Борн — отново предизвикателство, макар и на толкова късен етап.

За момента Борн нищо не направи, после стана и двамата с Мойра тръгнаха напред към пилотската кабина.

— Полетът е дълъг — загрижено каза тя. — А ти имаш нужда да си починеш.

— И двамата имаме нужда.

Седнаха един до друг и дълго мълчаха. От време на време чуваха как Север тихо простенва. Но монотонното бръмчене на двигателите ги унесе и те заспаха.

В багажното отделение беше страшно студено, но Аркадин не го беше грижа. Зимите в Нижни Тагил бяха свирепи. През една такава зима го беше намерил Миша Тарканян да се укрива от хората на Стас Кузин. Миша, твърд като острие на нож, имаше сърце на поет. Разказваше толкова красиви истории, че бяха достойни за поеми. Аркадин беше очарован, ако такава дума може да се приложи към него. Талантът на Миша да разказва истории притежаваше силата да отнася Аркадин далеч от Нижни Тагил и когато Миша тайно го измъкна от вътрешния обръч комини, през външния обръч строго охранявани затвори, неговите истории отведоха Аркадин на места отвъд Москва, в земи отвъд Русия. Тези истории дадоха на Аркадин първата бегла представа за широкия свят.

Сега, докато седеше, подпрял гръб на един сандък, с колене, свити към брадата, за да задържа телесната топлина, той имаше основателна причина да мисли за Миша. Икупов си беше платил, че уби Девра, сега Борн трябваше да си плати, че уби Миша. Но още не, мрачно премисляше Аркадин, макар че кръвта му кипеше за отмъщение. Ако убиеше Борн сега, планът на Икупов щеше да се осъществи, а той не можеше да го позволи, иначе отмъщението на Аркадин към него нямаше да е пълно.

Аркадин облегна глава върху сандъка и затвори очи. Възмездието беше станало като една от поемите на Миша, неговият смисъл разцъфваше и го обгръщаше с нещо като безплътна красота, единствената форма на красота, която му въздействаше, единствената красота, която оставаше. Да зърне тази обещана красота, самото очакване за нея, това му позволяваше да седи търпеливо, свит между сандъците, и да чака своя миг на отмъщение, своя миг на безценна красота.

Борн сънува ад на име Нижни Тагил, сякаш беше роден там, и когато се събуди, знаеше, че Аркадин е наблизо. Отвори очи и видя, че Мойра го гледа.

— Какво изпитваш към професора? — попита тя и Борн помисли, че с този въпрос има предвид „Какво изпитваш към мен?“.