Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Лутър Лавал седеше на тръни и чакаше обаждането от шефа на своя екип в Мюнхен. Беше се настанил на обичайния си стол с лице към прозореца, който гледаше навън към хълмистите поляни вляво от широката, покрита с чакъл алея. Тя се виеше през шпалира от брястове и дъбове. След като на думи я постави на мястото й, щом се върна от своя кабинет, Лавал съумя да отхвърли исканията на Сорая Мур. Прогони и Уилърд, който след втория път се беше отказал да го пита иска ли втори скоч. Не искаше питие, нито искаше да чува и дума от тази Мур. Единственото му желание беше мобилният му телефон да звънне и шефът на екипа да му каже, че Джейсън Борн е заловен. Само това искаше за днес. Не смяташе, че е чак толкова много.

Въпреки това, в интерес на истината, нервите му бяха опънати по-здраво и от изтеглена тетива. Идеше му да крещи, да удари някого. Едва не налетя на Уилърд като снаряд, когато стюардът го приближи последния път — беше толкова сервилен. До него Мур седеше, прехвърлила крак връз крак, и пиеше своя проклет цейлонски чай. Как може да е толкова спокойна!

Той се пресегна и изби чашката и чинийката от ръцете й. Те изхвърчаха и паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха. Лавал скочи и злобно започна да тъпче порцелана с подметки, докато не го натроши на сол. Като знаеше, че Сорая се е вторачила в него, той се сопна:

— Какво? Какво гледаш?

Мобилният му телефон забръмча и той го грабна от масата. Сърцето му подскочи, по лицето му разцъфна триумфална усмивка. Но беше охранител от главния вход, а не шефът на екипа в Мюнхен.

— Сър, съжалявам, че ви безпокоя — каза охранителят. — Но директорката на ЦРУ е тук.

— Какво? — направо изкрещя в отговор Лавал. Заля го горчиво разочарование. — Дръжте я далеч, по дяволите!

— Опасявам се, че това е невъзможно, сър.

— Разбира се, че е възможно — Той отиде до прозореца. — Това е заповед!

— Води федерални съдии — додаде охранителят. — Вече са на път за централната сграда.

Вярно беше, Лавал виждаше как конвоят напредва по алеята. Изправи се, онемял от объркване и гняв. Как смееше директорката на ЦРУ да нахлува в личното му убежище! Щеше да я вкара в затвора за това безчинство!

Той се сепна, усетил, че някой стои до него. Беше Сорая Мур. Широките й устни се закривиха в загадъчна усмивка.

После се обърна към него и каза:

— Наистина вярвам, че това е краят.

Тълпата около Борн и Мойра се сгъстяваше. Спокойната преди минути демонстрация сега се беше превърнала в меле от хора. Той чуваше викове и крясъци, сипеха се ругатни, а после се надигна и познатият усилващ се и затихващ вой на полицейските сирени, които приближаваха от различни посоки. Борн беше съвсем сигурен, че ударният отряд на АНС няма желание да влиза в конфликт с мюнхенската полиция, следователно агентите вече нямаха много време. Противникът близо до него също чу сирените и с осакатените си от бухалката ръце сграбчи Мойра за гърлото.

— Пусни бухалката и ела с мен, Борн — каза той, като надвикваше усилващата се вълна от викове и крясъци. — Иначе ще й счупя врата като вейка.

Борн пусна бухалката, но в този миг Мойра ухапа агента по ръката. Борн заби юмрук в слънчевия му сплит и като го хвана за китката, изви ръката му под ъгъл. После със светкавичен удар му счупи лакътя. Онзи изпъшка и се свлече на колене.

Борн извади документите и слушалката му и метна портфейла към Мойра, докато нагласяваше електронната слушалка в ухото си.

— Име — каза той.

Мойра вече беше отворила портфейла.

— Уилям К. Зондърс.

— Тук Зондърс — включи се в безжичната мрежа Борн. — Борн и момичето се измъкват. Насочват се на север-северозапад покрай пагодата.

После я хвана за ръката.

— Да го ухапеш по ръката — каза той, щом прескочиха падналия агент. — Това беше доста професионален ход.

Тя се засмя.

— Номерът мина, нали?

Проправиха си път през тълпата в южна посока. Зад тях агентите на АНС се мъчеха да пробият в противоположната. Отпред по алеята препускаше корпус униформени полицаи, оборудвани за борба с безредици, със заредени автомати. Минаха край Борн и Мойра, без да ги погледнат.

Мойра погледна часовника си.

— Да побързаме към колата ми. Имаме да хващаме самолет.

Кендъл така и не се появи пак, не дойде и никой друг да го разпитва. Всъщност храната му идваше регулярно, подносите бяха пълни с истинско ядене, което си беше благословия, защото не смяташе, че някога пак ще може да преглътне овесена каша.