Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

После се върна на телефона.

Аркадин се почувства вкопчен в примката на времето, сякаш сега беше осъден да преживява този момент до края на живота си. Без да промълви и дума, той излезе като автомат от офиса, от бордея, от сградата, на която бяха собственици с Кузин. Без дори да мисли, влезе в колата си и подкара на север, към гората с капещи ели и плачещи хвойни. На небето нямаше слънце, хоризонтът беше очертан от комини. Въздухът беше замъглен от въглеродни и серни частици, със зловеща оранжево-червена отсянка, сякаш всичко беше подпалено.

Аркадин отби от пътя и тръгна пеш по изровения път, като следваше маршрута, по който преди беше минал микробусът. Някъде по пътя усети, че бяга колкото може по-бързо през елхите, а вонята на разложено все повече се усилваше, сякаш нетърпелива да го посрещне.

Той внезапно се озова пред ръба на изкопа. На места бяха изсипани торби с негасена вар, която обаче не можеше да скрие какво има отдолу. Потърси я с очи между труповете и накрая я намери. Елена лежеше на кълбо там, където беше паднала, след като я бяха изритали в трапа. Няколко гигантски плъха си проправяха път към нея.

Аркадин, втренчен в пастта на ада, изскимтя тихо като настъпено пале. Той се свлече от ръба, като не обръщаше внимание на ужасната смрад, и с насълзени очи издърпа тялото горе и я положи върху ложе от кафяви иглички, меки като нея. После се замъкна до колата, отвори багажника и извади лопата.

Погреба я на половин километър от трапа, в малко сечище, което беше усамотено и спокойно. Пренесе я на рамо и щом приключи, вонеше на смърт. В този момент, както клечеше с лице, размазано от струйки пот и кал, имаше чувството, че никога няма да може да изстърже зловонието от себе си. Ако знаеше молитва, би я казал. Но той не беше праведен, беше проклет.

Като бизнесмен трябваше да вземе решение. Аркадин обаче не беше бизнесмен, затова от този ден съдбата му беше решена. Той се върна в Нижни Тагил със своите два заредени пистолета „Стечкин“ и с допълнителни патрони в горните джобове. Щом влезе в бордея, застреля двамата вампири от охраната. Не им даде шанс да си извадят оръжието.

Стас Кузин се появи на прага с пистолет „Коровин ТК“ в ръка.

— Леонид, какво става, мамка му?

Аркадин го простреля по веднъж във всяко коляно. Кузин се свлече с крясъци. Щом се опита да вдигне своя „Коровин“, Аркадин скочи върху китката му. Кузин силно изсумтя. След като онзи не пусна пистолета, Аркадин го изрита в коляното. Последвалият крясък подгони момичетата от стаите им.

— Махайте се — извика им Аркадин, без да отделя поглед от чудовищното лице на Кузин. — Вземете каквито пари намерите и се връщайте при семействата си. Разкажете им за варната яма на север от града.

Той ги чу как се щурат, бърборят една на друга, после всичко утихна.

— Проклет кучи син — изруга Кузин, втренчен в него.

Аркадин се разсмя и го простреля в дясното рамо. После като напъха пистолетите си в кобурите, повлече Кузин по пода. Трябваше да избута един от мъртвите гардове от пътя си, но накрая успя да слезе по стълбите и да мине през входната врата със стенещия Кузин след себе си. На улицата с пронизително стържене спря един от микробусите на Кузин. Аркадин извади пистолетите и ги изпразни в купето. Колата се разклати от сътресението, стъклата се пръснаха, клаксонът засвири, щом мъртвият шофьор падна върху него. Никой не излезе.

Аркадин завлече Кузин до колата си и го стовари на задната седалка. После подкара извън града към гората, отби по изровения черен път. В края на пътя спря и завлече Кузин до ръба на трапа.

— Мамка ти, Аркадин! — изкрещя Кузин.

Аркадин го простреля в лявото рамо, което стана на пихтия. После блъсна Кузин във варната яма. Надникна отгоре. Чудовището беше там, проснат върху труповете.

От устата на Кузин потече кръв.

— Убий ме! — изкрещя той. — Мислиш, че ме е страх от смъртта? Давай, направи го веднага!

— Не аз ще те убия, Стас.

— Убий ме ти казах. Да му се не види, довърши ме сега!

Аркадин махна с ръка към труповете.

— Ще умреш в прегръдките на своите жертви и ще слушаш как проклятията им отекват в ушите ти.

— Ами всичките твои жертви? — изкрещя Кузин, когато Аркадин изчезна от погледа му. — Ще умреш задавен в собствената си кръв!

Аркадин не му обърна внимание. Той вече беше зад волана и излизаше на заден от гората. Заваля дъжд, от бледото небе като куршуми падаха капки с оловен цвят. Тежкото бумтене, идващо откъм запалените леярни, напомняше гръм на оръдия, които оповестяваха началото на война. Тя със сигурност щеше да го унищожи, освен ако не намереше начин да се измъкне от Нижни Тагил, и то не в чувал, пълен с трупове.