Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

От описанието на Кирш Борн знаеше, че входната врата се пада отляво. Стъпи на крака и се спусна край ъгъла, докато Аркадин изстрелваше поредния куршум, който се вряза в ръба и откъсна голямо парче мазилка и дърво. Борн се пресегна към вратата и я отключи, дръпна я и изхвърча в коридора. Отворената врата към апартамента на Кирш висеше отляво.

— Нищо хубаво няма да направим, ако се стреляме взаимно — каза Икупов. — Нека опитаме да разрешим тази ситуация рационално.

— Това ти е проблемът — отвърна Девра. — Животът не е рационален, той е един шибан хаос. Това е част от твоята заблуда. Властта те кара да мислиш, че можеш да контролираш всичко. Но не можеш, никой не може.

— Вие с Леонид мислите, че знаете какво правите, но грешите. Никой не действа във вакуум. Ако убиете Борн, това ще има ужасни последствия.

— Последствия за теб, а не за нас. Ето това прави властта: мислиш по кратката процедура. Лична изгода, политически облаги, разложение без край.

Точно в този момент и двамата чуха изстрелите, но само Девра знаеше, че идват от пистолета „Москито“ на Аркадин. Тя усети как пръстът на Икупов се стегна върху спусъка на неговия пистолет и леко се наведе, защото знаеше, че ако се появи Борн вместо Аркадин, ще го застреля.

Ситуацията беше максимално напрегната и Икупов беше явно притеснен.

— Девра, моля те да премислиш. Леонид няма представа за цялостната картина. Борн ми трябва жив. Това, което стори с Миша, е много жалко, но личните чувства нямат място в това уравнение. Толкова сериозно планиране, толкова пролята кръв ще отиде на вятъра, ако Леонид убие Борн. Трябва да ме оставиш да го спра. Ще ти дам всичко, всичко, което поискаш.

— Мислиш си, че можеш да ме купиш? Парите не значат нищо за мен. Искам само Леонид — каза Девра точно когато Борн се появи през входната врата.

Девра и Икупов се обърнаха. Тя изпищя, защото знаеше — или предполагаше, — че Аркадин е мъртъв и затова пренасочи лугера от Икупов към Борн.

Борн се скри в коридора и тя изстреля няколко поредни куршума след него, докато отиваше към вратата. Тъй като вниманието й изцяло бе насочено към Борн, тя отмести поглед от Икупов и пропусна критичния момент, в който той завъртя „Зиг Зауера“ към нея.

— Предупредих те — каза той. Куршумът се заби в гърдите й.

Тя падна по гръб.

— Защо не ме послуша? — продължи Икупов и я простреля втори път.

Девра издаде тих звук, докато тялото й се извиваше. Икупов стоеше над нея.

— Как можа да се оставиш да те прелъсти такова чудовище? — каза той.

Девра го гледаше със зачервени очи. Кръвта изтичаше от нея на тласъци.

— Точно това го попитах за теб. — Всяко от накъсаните вдишвания я изпълваше с неописуема болка. — Той не е чудовище, но дори и да е, ти трябва да си много по-лош.

Ръката й потрепна. Заслушан в думите й, Икупов изобщо не забеляза, когато тя стреля. Куршумът от лугера го улучи в дясното рамо. Той се извъртя към стената. Пистолетът изпадна от ръцете му. Като видя, че тя пак се кани да стреля, Икупов се обърна и избяга от апартамента, затича се надолу по стълбите и излезе на улицата.

Уилърд, който си почиваше в салона на стюардите в съседство с Библиотеката в тайната квартира на АНС, се наслаждаваше в късната сутрин на чашата си подсладено кафе с мляко и четеше „Вашингтон Поуст“, когато мобилният му телефон забръмча. Беше синът му Орен. Разбира се, всъщност не беше от Орен, но Уилърд единствен знаеше, че е така.

Той остави вестника и изчака, докато снимката се появи на дисплея. На нея имаше двама души, които стояха пред енорийска църква с висока камбанария. Той нямаше представа кои са хората или къде са, но тези неща не бяха от значение. В главата му имаше шест шифъра. Тази снимка му казваше кой от тях да използва. Двете фигури плюс камбанарията означаваха, че трябва да използва шифър три. Ако например двамата мъже бяха пред арка, той щеше да извади едно от две, вместо да ги събира. Имаше и други визуални намеци. Тухлена сграда означаваше да раздели броя на фигурите на две, мост — да умножи по две, и така нататък.

Уилърд изтри снимката от телефона си, после взе третата притурка на „Поуст“ и започна да чете първата статия от страница трета. Като започна от третата дума, той се зае да дешифрира съобщението, което за него беше призив за действие. Докато минаваше през статията и заместваше определени букви с други според предписанието на протокола, той почувства как нещо у него се раздвижи. От три десетилетия беше очите и ушите на Стария в АНС и внезапната му смърт миналата година дълбоко го беше натъжила. После стана свидетел на последния набег на Лутър Лавал срещу ЦРУ и очакваше телефонът му да звънне, но желанието му поредната снимка да изпълни екрана с месеци остана неосъществено без обяснение. Той просто не можеше да разбере защо новата директорка не се възползва от него. Да не би да беше пропаднал между пукнатините? Възможно ли беше Вероника Харт да не знае за неговото съществуване? Определено така изглеждаше, особено след като Лавал хвана в капана Сорая Мур и нейния колега, който още беше затворен в трюма, както Уилърд тайно наричаше арестантските килии в мазето. Беше направил каквото му бе възможно за младия човек на име Тайрон, макар че само Господ знаеше колко малко е това. И все пак Уилърд беше наясно, че дори и най-нищожната надежда — да знаеш, че не си сам — беше достатъчна, за да даде нови сили на едно смело сърце, а Уилърд можеше да преценява човешките характери и знаеше, че Тайрон има смело сърце.