Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Уилърд винаги беше мечтал да стане актьор — от много години Лорънс Оливие беше негов идол, — но и в най-необузданите си мечти не си беше представял, че актьорската му кариера ще бъде на политическата сцена. Първата му изява бе с колежанската трупа — игра Хенри Пети, един от великите трагични политици на Шекспир. Както му каза Стария, когато дойде зад кулисите, за да поздрави Уилърд, предателството на Хенри към Фалстаф е по-скоро политическо, отколкото лично, и завършва с успех. „Какво ще кажеш да правиш това в реалния живот?“, попита го Стария. Беше дошъл в колежа на Уилърд, за да вербува за ЦРУ. Каза, че често открива хората си на най-невероятните места.

Завършил дешифрирането, Уилърд имаше своите незабавни инструкции и благодари на всевишния, че не са го изхвърлили заедно с боклука на Стария. Чувстваше се като стария си приятел Хенри Пети, макар да бяха минали повече от тридесет години, откакто за последно стъпи на театрална сцена. За пореден път го викаха да изиграе коронната си роля, която носеше такава лекота, сякаш беше негова втора кожа.

Той сгъна вестника и го сложи под мишница, взе телефона си и излезе от помещението. Оставаха му още двайсет минути почивка — повече от достатъчно време, за да направи каквото се искаше от него. Бяха му наредили да намери дигиталния фотоапарат, намерен у Тайрон, когато го хванаха. Като пъхна глава в Библиотеката, Уилърд остана доволен, че Лавал още седи на обичайното си място срещу Сорая Мур, и тръгна по коридора.

Макар че Стария го беше вербувал, обучи го Алекс Конклин. Стария му беше казал, че Конклин е най-добрият в професията си, а именно да подготвя агенти за полеви акции. Не му отне много време, за да разбере, че макар Конклин да беше известен в ЦРУ като обучаващ агенти за мокри поръчки, той беше и специалист в подготовката на спящи агенти. Уилърд прекара почти година с Конклин и макар никога да не ходеше в централата на ЦРУ, той беше част от „Тредстоун“ — проектът на Конклин. Проектът беше толкова секретен, че дори повечето служители на ЦРУ не знаеха за съществуването му. Беше от първостепенна важност да не бъде явно свързан с ЦРУ. Тъй като ролята, която Стария му беше определил, беше в АНС, проверката на неговото обкръжение трябваше да може да издържи и най-сериозните подозрения.

Всичко това мина през ума на Уилърд, докато крачеше по фоайетата и коридорите в тайната квартира на АНС. Подминаваше агент след агент и знаеше, че е вършил перфектно работата си. Той беше задължителният никой, човекът, който винаги присъстваше и когото никой не забелязваше.

Уилърд знаеше къде е фотоапаратът на Тайрон, защото беше там, когато Лавал и Кендъл говориха къде да го съхраняват, но дори и да не беше присъствал, подозираше къде го е скрил Лавал. Например знаеше, че няма да позволят да бъде изнесен от тайната квартира дори и лично от Лавал, освен ако компроматните снимки, които Тайрон беше заснел в арестантските килии и резервоарите за симулирано удавяне, не се пренесяха на вътрешен компютърен сървър или не се изтриеха от картата на фотоапарата. Всъщност имаше вероятност снимките да са изтрити, но той се съмняваше. През краткия период от време, откакто фотоапаратът беше в ръцете на АНС, Кендъл вече не работеше там, а Лавал беше обсебен от желанието си да застави Сорая Мур да му предаде Джейсън Борн.

Уилърд знаеше всичко за Борн. Беше чел документацията на „Тифон“, дори и онези папки, които вече не съществуваха, защото бяха накъсани и после изгорени, когато информацията, съдържаща се в тях, беше станала прекалено опасна за Конклин, а и за ЦРУ. Знаеше, че там има много повече за „Тредстоун“, отколкото дори Стария знаеше. Това бе дело на Конклин. Той беше човек, за когото думата секретност беше Свещеният граал. Какъв беше крайният му план за „Тредстоун“, никой не знаеше.

Като пъхна своя секретен ключ във вратата на кабинета на Лавал, той набра верния електронен код. Уилърд знаеше кодовете на всички. Вратата се отвори и той се вмъкна вътре, като затвори и заключи след себе си.

Отиде до бюрото на Лавал и отвори чекмеджетата едно по едно, като проверяваше за фалшиви гърбове и дъна. Не откри нищо и премина към библиотеката, бюфета с наредените папки и бутилките алкохол до тях. Повдигна репродукциите от стените, като търсеше зад тях тайник, но нямаше нищо.

Той седна на ръба на бюрото, огледа стаята, като несъзнателно клатеше крака си напред-назад и се опитваше да познае къде е скрил фотоапарата Лавал. Изведнъж се вслуша в звука, който токът на обувката му произвеждаше върху гърба на бюрото. Подскочи, заобиколи, пропълзя в отвора за краката и похлопа на дъската, докато не чу същия звук. Да, сега беше сигурен: беше кухо.