Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Като опипа мястото с пръсти, той откри малкото резе, бутна го настрани и отвори вратичката. Ето къде беше фотоапаратът на Тайрон. Тъкмо посягаше към него, когато чу скърцане на метал върху метал.

Лавал беше на вратата.

— Кажи ми, че ме обичаш, Леонид — усмихна му се Девра, щом той коленичи над нея.

— Какво стана, Девра? Какво стана? — само това можеше да каже.

Накрая се беше измъкнал изпод скулптурата и щеше да хукне след Борн, но чу изстрелите, които идваха от апартамента на Кирш, а после някой се затича. Всекидневната беше оплискана с кръв. Той видя Девра да лежи на пода, а пистолетът още беше в ръката й. Блузата й беше цялата червена.

— Леонид — беше го извикала по име, когато той влезе в ограниченото й зрително поле, — аз те чаках.

Започна да му разказва какво се е случило, но в ъгълчетата на устата й се появиха мехурчета кръв и гласът й страшно почна да клокочи. Аркадин вдигна главата й от пода и я подпря върху бедрата си. Отметна от челото и бузите й сплъстената коса, която остави червени дири като цветове на войната.

Тя се опита да продължи, но спря. Погледът й помътня и той помисли, че я е изгубил. После се проясни, усмивката й се върна и тя каза:

— Обичаш ли ме, Леонид?

Той се надвеси и й прошепна в ухото. Дали каза „Обичам те“? В главата му имаше толкова много шумове, че не можа да чуе думите си. Дали я обичаше и ако беше така, какво значеше това? Дали изобщо имаше значение? Той беше обещал да я защитава и се провали. Взираше се в очите й, в усмивката й, но виждаше само собственото си минало, което пак се надигаше, за да го погълне.

— Трябват ми повече пари — каза една нощ Елена, докато лежеше сгушена в него.

— За какво? Давам ти достатъчно.

— Мразя това място, като затвор е, момичетата плачат през цялото време, все са пребити, а после изчезват. Преди си намирах приятелки, за да минава времето, за да имам нещо за правене през деня, но сега не си правя труда. Какъв е смисълът? След една седмица ги няма.

Аркадин вече беше наясно с привидно ненаситната нужда на Кузин от още момичета.

— Не виждам как тези неща се връзват с това, че ти трябват повече пари.

— Ако не мога да имам приятелки — отвърна Елена, — искам дрога.

— Казах ти, без дрога — викна Аркадин, докато се дръпваше по-далеч от нея, и седна в леглото.

— Ако ме обичаш, ще ме измъкнеш оттук.

— Да те обичам? — Той се обърна да я погледне. — Кой е казал нещо за обич?

Тя заплака.

— Искам да живея с теб, Леонид. Искам винаги да бъда с теб.

Като усети, че нещо непознато го стяга за гърлото, Аркадин се изправи и се отдръпна.

— Боже — каза той, като събираше дрехите си. — Откъде ти хрумват такива идеи?

Остави я жално да плаче и излезе да достави още момичета. Преди да стигне до входната врата на бордея, го пресрещна Стас Кузин.

— Плачът на Елена безпокои другите момичета — каза той със съскащия си глас. — Лошо е за бизнеса.

— Иска да живее с мен — отвърна Аркадин. — Можеш ли да си представиш?

Кузин се разсмя със звук на нокти, които стържат по черна дъска.

— Чудя се кое е по-лошо — заядливата жена, която иска да знае къде си бил цяла нощ, или ревящите хлапета, които не ти дават да спиш.

И двамата се засмяха на коментара и Аркадин повече не помисли за това. През следващите три дни работиха упорито и методично претърсваха Нижни Тагил за още момичета, с които да презаредят бордея. После спа в продължение на двайсет часа, а накрая отиде право в стаята на Елена. Намери друго момиче, от онези, които наскоро беше отвлякъл от улицата, да спи в леглото на Елена.

— Къде е Елена? — каза той, като отметна завивките.

Тя го погледна и запримигва.

— Коя е Елена? — попита с пресипнал от съня глас.

Аркадин излезе от стаята и нахлу в офиса на Стас Кузин. Мъжагата седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, но направи знак на Аркадин да седне, докато си довърши разговора. Аркадин предпочете да остане прав, грабна един дървен стол за облегалката и се приведе напред.

Накрая Кузин остави слушалката и каза:

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Къде е Елена?

— Коя? — Навъсената физиономия на Кузин сключи веждите му и той заприлича на нещо като циклоп. — О, да, ревлата. — Той се усмихна. — Няма начин вече да те безпокои.

— Какво значи това?

— Защо задаваш въпрос, на който вече знаеш отговора? — Телефонът на Кузин звънна и той го вдигна. — Изчакай, по дяволите! — каза той в слушалката. После погледна към партньора си. — Довечера ще идем на вечеря, за да празнуваме твоята свобода, Леонид. Страхотна нощ ще си изкараме, а?