Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Къде си, Джейсън? — каза Мойра. — Опитвах да се свържа с теб.

— В Мюнхен — отвърна той.

— Колко хубаво! Слава Богу, че си наблизо. Трябва да те видя. — Тя звучеше малко задъхана. — Кажи ми къде си и ще се срещнем там.

Борн прехвърли мобилния си телефон от едното ухо на другото, за да следи по-добре района.

— На път съм за Английската градина.

— Какво правиш в Швабинг?

— Дълга история. Ще ти разкажа, когато се видим. — Борн погледна часовника си. — Но трябва да се срещна със Сорая пред Китайската пагода след десет минути. Казва, че има нова информация за атаката на Черния легион.

— Това е странно — каза Мойра. — И аз имам.

Борн пресече забързано улицата, но още беше нащрек за преследвачи.

— Ще те пресрещна — каза Мойра. — С кола съм, мога да стигна там след петнайсет минути.

— Не е добра идея. — Той не искаше да я замесва в професионални уговорки. — Ще ти се обадя още щом отида и можем… — Изведнъж той осъзна, че говори на въздуха. Набра номера на Мойра, но се включи гласовата й поща. „Да й се не види“, изруга мислено.

Борн стигна покрайнините на градината, която беше два пъти по-голяма от нюйоркския Сентрал Парк. Разделена от река Изар, градината беше набраздена от пътеки за велосипедисти и джогинг, изпъстрена с ливади, горички и дори хълмове. Точно под билото на един от тях се намираше Китайската пагода, която всъщност беше бирария на открито.

Естествено Борн мислеше за Сорая, когато приближи мястото. Беше странно, че и двете с Мойра имаха информация за Черния легион. Сега пак се върна в мислите си към телефонния разговор със Сорая. Нещо в него го тревожеше, нещо на косъм му се изплъзваше. Всеки път, когато се напрегнеше да го улови, то сякаш се придвижваше по-далеч от него.

Той забави крачка заради ордите туристи, американски дипломати, деца с балони или хвърчила, които се вееха на вятъра. Освен това покрай пагодата започваха да се събират на митинг младежи, които протестираха срещу новите правила за учебния план в университета.

Той с мъка си проправи път, мина край майка с дете, после край голямо семейство, всичките с маратонки „Найк“ и противни анцузи. Детето го погледна и Борн инстинктивно се усмихна. После извърна глава и избърса от лицето си кръвта, която продължаваше да се стича от порязванията по време на схватката с Аркадин.

— Не, не може да ядеш наденички — каза майката на сина си със силен британски акцент. — Цяла нощ ти беше лошо.

— Но, мамо — отвърна детето. — Чувствам се прекрасно. Просто перфектно.

Просто перфектно. Борн спря на място и потърка с мекото на дланта слепоочието си. Просто перфектно. Фразата дрънчеше в главата му като топче за пинбол.

Сорая.

Здравей, аз съм, Сорая. Така беше започнала разговора.

После каза: Всъщност аз съм в Мюнхен.

И точно преди да затвори: Просто перфектно. Аз ще успея. А ти?

Блъскан от възбудената тълпа, Борн имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Нещо в това изречение го тормозеше и му се изплъзваше. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си. Спомените му напираха като през цепки на парче плат. Проблясваше светлина…

И тогава видя Мойра. Тя бързаше към Китайската пагода от срещуположната посока. Изражението й беше напрегнато, дори мрачно. Какво ли се е случило? Каква информация имаше за него?

Борн изпружи врат да подири Сорая сред тълпата от демонстранти. И тогава си спомни.

Просто перфектно.

Двамата със Сорая бяха водили този разговор преди, но къде? В Одеса? Здравей, аз съм, произнесено преди името й, означаваше, че действа по принуда. Всъщност, произнесено преди място, на което се предполагаше, че се намира, означаваше, че не е там.

Просто перфектно означаваше, че това е капан.

Той вдигна очи и сърцето му се сви. Мойра отиваше право в капана.

Когато вратата се отвори, Уилърд замръзна. Той беше на четири крака, скрит от вратата зад страницата на бюрото. Чу гласове, единият на Лавал, и притаи дъх.

— Това е нищо работа — каза Лавал. — Пратете ми сумите по имейл и след като приключа с онази Мур, ще ги сверя.

— Това са много пари — обади се Патрик, един от помощниците на Лавал. — Но по-добре се върнете в Библиотеката, защото Мур много се пени.

Лавал изруга. Уилърд го чу как отива до бюрото и рови из някакви книжа. Може би търсеше папка. Лавал изръмжа доволно, прекоси обратно кабинета и затвори вратата след себе си. Едва когато чу стърженето на ключа в ключалката, Уилърд издиша.