Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Като погледна часовника си, той каза:

— Това е след малко повече от час.

— Просто перфектно. Аз ще успея. А ти?

— Мисля, че ще успея — отвърна той. — До скоро.

Той затвори, отиде до прозореца, облегна се на перваза и повтори наум разговора дума по дума.

Усети сътресение като от разместване, сякаш беше излязъл от тялото си и преживяваше нещо, което се е случило на някой друг. Като регистрира сеизмична промяна в невроните, умът му започна да се бори с някакъв спомен. Борн знаеше, че и преди е провеждал този разговор, но да умреше, не можеше да си спомни къде или кога, или какво значение би могъл да има за него сега.

Щеше да продължи с безплодното гадаене, ако звънецът на долната врата не беше звъннал. Той се дръпна от прозореца, прекоси всекидневната и натисна копчето, което отваряше заключената входна врата. Най-после беше дошло времето, когато двамата с Аркадин щяха да се срещнат лице в лице — легендарният наемен убиец, специалист в ликвидирането на убийци, който се беше промъкнал и измъкнал от руски строго охраняван затвор без някой да го надхитри, който беше успял да премахне Пьотър и цялата му мрежа.

На външната врата се почука. Борн се държеше настрана от шпионката и по-далеч от самата врата, като я отключи странично. Нямаше изстрел, нито някой изкърти касата. Вместо това вратата се отвори навътре и в апартамента пристъпи елегантен мъж с мургава кожа и заострена брада.

— Обърни се бавно — рече Борн.

Сложил ръце така, че Борн да ги вижда, мъжът се обърна с лице към него. Беше Семьон Икупов.

— Борн — каза той.

Борн извади паспорта си и го отвори отзад на подвързията.

Икупов кимна.

— Разбирам. Тук ли ще ме убиете по повеля на Доминик Спектър?

— Имате предвид Ашер Север.

— О, Боже — каза Икупов. — Много съм изненадан. — Той се усмихна. — Признавам, шокиран съм. Въпреки това ви поздравявам, господин Борн. Научили сте неща, които никой друг не знае. По какъв начин, за мен е пълна мистерия.

— Нека така да си остане — отвърна Борн.

— Няма значение. Важното е, че няма да губя време в опити да ви убедя, че Спектър ви е изиграл. След като вече разкрихте лъжите му, можем да преминем към следващия етап.

— Какво ви кара да смятате, че ще слушам какво имате да ми кажете?

— Вие разкрихте лъжите на Север, тоест знаете най-новата история на Черния легион, знаете, че някога бяхме като братя, знаете колко е дълбока враждата между нас. Ние сме врагове, аз и Север. Има само един изход от нашата война, разбирате ли ме?

Борн нищо не каза.

— Искам да ви помогна да попречите на тези хора да нападнат вашата страна, това достатъчно ясно ли е? — Той сви рамене. — Да, разбира се, прав сте да се отнасяте скептично и аз така щях да направя на ваше място. — Той премести лявата си ръка много бавно до ревера на палтото си и го отметна, за да разкрие подплатата. Във вътрешния му джоб имаше пъхнато нещо. — Може би преди да се случи нещо неуместно трябва да погледнете какво имам тук.

Борн се протегна и взе пистолета „Зиг Зауер“, който Икупов държеше в кобур на колана си. После извади пакета.

Докато Борн го отваряше, Икупов каза:

— Навлякох си много големи неприятности, докато го открадна от врага си.

Борн осъзна, че гледа архитектурните планове на Емпайър Стейт Билдинг. Когато вдигна очи, откри, че Икупов втренчено го наблюдава.

— Това смята да атакува Черният легион. Знаете ли кога?

— Всъщност знам. — Икупов погледна часовника си. — Точно след трийсет и три часа и двайсет и шест минути.

Вероника Харт гледаше „Дръдж Рипорт“, когато Стю Харт съпроводи генерал Кендъл до кабинета й. Тя седеше пред бюрото си, мониторът беше обърнат към вратата, за да може Кендъл ясно да види снимките с него и жената от „Стъклената пантофка“.

— Това е само един от сайтовете — каза тя, като посочи към трите стола, подредени срещу нея. — Има още толкова много. — Щом гостите й седнаха, тя се обърна към Кендъл. — Какво ще каже семейството ви, генерале? Вашият свещеник и паството? — Изражението й остана неутрално. Тя внимаваше да не допуска злорадство в гласа си. — Ясно ми е, че порядъчен брой от тях не си падат по афроамериканки дори като прислужници и бавачки. Предпочитат източноевропейките — млади руси полякини и рускини. Така ли е?

Кендъл нищо не каза, седеше с изправен гръб като глътнал бастун, ръцете му бяха грижливо прибрани между коленете, сякаш беше пред военен съд.

На Харт й се искаше Сорая да е тук, но тя не се беше върнала от тайната квартира на АНС, а това беше доста обезпокоително. Освен това не отговаряше на обажданията й.