Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Знаеш ли какво искаш?

— Да, смятам, че знам.

Накрая той каза:

— Добре, Вероника, щом това искаш. На всяка цена.

Въодушевен и ободрен след своята тренировка, Родни Фиър посрещна генерал Кендъл в салона за шампанско, запазен за онези специални клиенти, които се бяха насладили на вечерните удоволствия и искаха да поразпуснат със или без своите момичета. Разбира се, времето, прекарано там с момичетата, се заплащаше много по-скъпо, отколкото без тях.

Салонът за шампанско беше украсен като покои на паша от Близкия изток. Двамата мъже се излегнаха върху големите възглавници, докато им сервираха шампанското, което бяха избрали. Тук Фиър възнамеряваше да предаде информацията за полевите агенти на „Тифон“. Но първо искаше да се отдаде на блаженството, предлагано в „Стъклената пантофка“ В края на краищата, още щом излезе навън, реалният живот ще се сгромоляса отгоре му с всичките си неприятности, дребни унижения, неблагодарната работа и парливия страх, който предшестваше всеки негов ход, за да осигури настъплението на Лавал, докато застане лице в лице с ЦРУ.

Кендъл, чийто мобилен телефон беше в дясната му ръка, седеше доста сковано, както подобава на военен. Фиър си помисли, че той може би се чувства малко неудобно в такава разточителна обстановка. Двамата бъбриха известно време, отпиваха от шампанското, разменяха теории за стероидите и бейзбола, за шансовете на „Редскинс“ да стигнат до плейофите догодина, за лавирането на стоковите пазари, за всичко, но не и за политика.

След известно време, когато бутилката шампанско почти свърши, Кендъл погледна часовника си.

— Какво имаш за мен?

Това беше моментът, към който Фиър страстно се стремеше. Нямаше търпение да види изражението върху лицето на генерала, когато зърнеше информацията. Посегна към джоба в хастара на палтото си и извади пакета. Нискотехнологичната компютърна разпечатка беше най-безопасният начин да изнесеш тайно данни от сградата на ЦРУ, тъй като охранителните системи бяха поставени да следят внасянето и изнасянето на всякакви устройства с достатъчно голям твърд диск, че да съдържа файлове със значителен обем информация.

Върху лицето на Фиър цъфна усмивка.

— Цялата енчилада. До най-малката подробност за агентите на „Тифон“ по цялото земно кълбо. — Той задържа пакета. — Сега да поговорим за това какво ще получа в замяна.

— Какво искаш? — попита Кендъл без много ентусиазъм. — По-висок пост? Повече власт?

— Искам уважение — каза Фиър. — Искам Лавал да ме уважава, както ти ме уважаваш.

По устните на генерала се изви странна усмивка.

— Не мога да говоря от името на Лутър, но ще видя какво мога да направя.

Докато Кендъл се навеждаше напред да вземе информацията, Фиър се зачуди защо генералът е толкова сериозен — не, той направо беше мрачен. Фиър тъкмо се канеше да го пита за това, когато висока, елегантна чернокожа жена започна да щрака снимка след снимка.

— Какво става, по дяволите? — каза той през заслепяващия низ светкавици.

Когато зрението му се проясни, той видя Сорая Мур да стои до тях. Държеше пакета с данни в ръката си.

— Тази нощ не е добра за теб, Родни. — Тя вдигна мобилния телефон на генерала, натисна няколко пъти с палец и там се оказа записан разговорът между генерала и Фиър. Превъртя го, за да може всеки да чуе предателството сам. — Не, трябва да кажа, че като се имат предвид всички неща, това е краят на играта.

— Не се страхувам да умра — каза Девра. — Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам — каза Аркадин. — Какво те кара да мислиш, че се притеснявам?

Тя отхапа от шоколадовия сладолед, който Аркадин й беше купил.

— Между очите ти стои онази дълбока отвесна черта.

Беше поискала сладолед, макар да беше посред зима. А може би искаше шоколада, помисли си той. Не че имаше значение. Да й доставя удоволствие с дребни неща му носеше странно удовлетворение — сякаш като й угаждаше, угаждаше и на себе си, макар това да му изглеждаше невъзможно.

— Не се притеснявам — каза той. — Страшно съм ядосан.

— Защото твоят шеф ти каза да стоиш настрана от Борн?

— Няма да стоя настрана от Борн.

— Ще ядосаш шефа си.

— Идва такъв момент — каза Аркадин, като тръгна по-бързо.

Намираха се в центъра на Мюнхен; той държеше да бъде на централно място, когато Икупов му каже къде ще пресрещне Борн, за да може да отиде там колкото се може по-бързо.

— Не се страхувам да умра — повтори Девра. — Единственото нещо обаче е какво правиш, когато вече нямаш спомени.