Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Той седеше на пурпурния плюшен диван, с една ръка преметната на облегалката, и през цепките на очите си гледаше флегматичния парад на плътта. Вече беше направил своя избор момичето беше в стаята си и се събличаше, но когато Бев дойде при него и му каза, че вероятно би искал нещо малко по-специално — още едно момиче, за да направят тройка, — той не се поколеба. Тъкмо се канеше да избере, когато я видя. Беше невероятно висока, с кожа като най-тъмния шоколад и красотата й беше толкова царствена, че по тялото му изби пот.

Той улови погледа на Бев и тя се приближи. Бев беше свикнала с неговите желания.

— Искам нея — каза той на Бев, като посочи царствената красавица.

— Опасявам се, че Кики не е свободна — отвърна тя.

Отговорът накара Кендъл да пожелае момичето още повече. Продажна кучка — Бев прекалено добре го познаваше. Той извади петстотиндоларови банкноти.

— А сега? — попита той.

Както се очакваше, Бев прибра парите в джоба си.

— Остави на мен — каза тя.

Генералът я гледаше как си проправя път край момичетата към Кики, някак отделена от останалите. Докато наблюдаваше разговора, сърцето му започна да бие в гърдите като барабан на война. Толкова силно се потеше, че се наложи да избърше дланите си в облегалката на плюшения пурпурен Диван. Ако откажеше, какво щеше да прави? Но тя не отказваше, а гледаше през дворчето към него с усмивка, която повиши температурата му с около два градуса. Боже, той я искаше!

Като в транс той я видя как прекосява стаята и върви към него, бедрата й се полюшваха и тази влудяваща полуусмивка на лицето й. Забеляза, че се изправя с известно усилие. Чувстваше се като седемнайсетгодишен девственик. Кики подаде ръката си и той я пое, ужасен, че ако ръката му е влажна, момичето ще се отврати, но нищо не промени нейната полуусмивка.

Имаше нещо крайно приятно в това да й позволи да го води покрай другите момичета и да се наслаждава на завистливите погледи по лицата им.

— В коя стая си? — промърмори Кики с меден глас.

Кендъл вдишваше нейния пикантен, мускусен аромат и не можа да отрони нито звук. Само махна с ръка и тя отново го поведе, сякаш той беше на каишка, докато не застанаха пред вратата.

— Сигурен ли си, че искаш две момичета тази вечер? — Тя отърка бедрото си в неговото. — Аз съм повече от достатъчна за всеки мъж, с който съм била.

Генералът усети възхитителна тръпка, която пролази надолу по гръбнака и се заби като нагорещена стрела между бедрата му. Той посегна и отвори вратата. Лена се изви на леглото, гола. Чу как вратата зад него се затвори. Без да мисли той се съблече, после излезе от купчината дрехи, хвана Кики за ръката и меко хлътна в леглото. Кендъл застана на колене, тя дръпна ръката си и той падна върху Лена.

Той усети ръцете на Кики върху раменете си и като простена, се изгуби в сочното тяло на Лена. Удоволствието се натрупваше заедно с предвкусването на издълженото, гъвкаво тяло на Кики, притиснато в лъщящия му гръб.

Отне му известно време да разбере, че внезапните ярки светкавици не са резултат от ускореното възпламеняване на нервните окончания зад очите му. Омаян от секса и от желанието, твърде бавно обърна главата си право срещу друг сноп проблясъци. Дори и тогава, с негативните изображения, които танцуваха пред ретините му, неговият замъглен мозък не успя съвсем да осъзнае какво става и тялото му продължи да се движи ритмично над меката плът на Лена.

Когато апаратът пак проблесна, той със закъснение вдигна ръка, за да закрие очите си, и застана очи в очи с грубата реалност. Кики, още облечена, продължи да му прави снимки с Лена.

— Усмихни се, генерале — каза тя с чувствения си, меден глас. — Нищо друго не можеш да направиш.

— Натрупала съм прекалено много гняв — каза Петра. — Също като някоя от онези изяждащи плътта болести, за които четем.

— Сега Дахау е отровен за теб, както и Мюнхен — отвърна Борн — Трябва да се махнеш.

Тя премина в лявото платно на аутобана и доста ускори. Връщаха се обратно в Мюнхен с колата, която племенникът на Пелц му беше купил, регистрирана на името на племенника. Полицията може би още търсеше и двамата, но единствената им следа беше мюнхенският апартамент на Петра, а никой от тях нямаше намерение да го посещава. Тъй като тя не излезе от колата, Борн сметна, че е относително безопасно за нея да го закара обратно в града.

— Къде ще отида аз? — попита тя.

— Напусни изобщо Германия.

Тя се усмихна горчиво.

— Искаш да кажеш, да подвия опашка и да избягам.