Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Аркадин позволи на Девра да го издърпа от бара, преди да е успял напълно да го унищожи. Не че го беше грижа за отрепките клиенти, които седяха в мълчаливо вцепенение и гледаха сякаш по телевизията поразиите, които причини. Просто не забравяше ченгетата, които имаха значително присъствие в този долнопробен квартал. Докато седяха в бара, той беше забелязал три полицейски патрулки бавно да минават по улицата.

Караха по огрените от ниското слънце улици. Той чуваше как лаят кучета, как се надигат гласове. Беше благодарен за топлината на бедрото и рамото й, опрени до него. Присъствието й го караше да стъпи на земята, преборваше яростта му и я сваляше до лесно управляемо ниво. Той я притисна по-силно до себе си, а умът му се върна с трескава интензивност към миналото.

За Аркадин ужасът на ада започна съвсем ненадейно, след като Стас Кузин потвърди, че бизнесът му е свързан с проституция и наркотици. Лесни пари, си беше помислил Аркадин, обзет от измамното чувство за сигурност.

Отначало ролята му беше толкова проста, колкото ясно беше дефинирана: щеше да предоставя място в своите сгради, за да се разширява империята от бордеи на Кузин. Аркадин правеше това с обичайната си изпълнителност. Нямаше нищо по-просто и няколко месеца, докато рублите се трупаха, той се поздравяваше, че е сключил изгодна бизнес сделка. Освен това сдружаването с Кузин му носеше един куп допълнителни преимущества — от безплатни питиета в местните кръчми до безплатни сесии с разширяващия се кръг тийнейджърки на Кузин.

Но тъкмо това — младите проститутки — стана хлъзгавият наклон, по който Аркадин слезе в най-ниското ниво на ада. Когато се държеше настрана от бордеите или правеше своите бегли седмични проверки, за да се увери, че апартаментите не са съсипани, беше лесно да си затваря очите пред онова, което всъщност ставаше. Преди всичко беше прекалено зает си брои парите. Обаче когато се възползваше от някоя безплатна услуга, нямаше как да не забележи колко са малки момичетата, колко много се страхуват, колко са посинени ръцете им, колко празни очите им и най-често от всичко, колко дрогирани бяха повечето от тях. Сякаш бяха тълпа зомбита.

Аркадин можеше да подмине всичко това, без да размишлява, ако не беше започнал да харесва една от тях. Елена беше момиче с плътни устни, кожа, бяла като сняг, и очи които горяха като жарава. Лесно се усмихваше и за разлика от другите момичета нямаше навика да избухва в плач без видима причина. Смееше се на шегите му, лягаше до него след това с лице, заровено в гърдите му. Харесваше му да я усеща в ръцете си. Топлината й проникваше в него като пречистена водка и той постепенно свикна с начина, по който тя намираше точното положение, така че извивките на тялото й прилягаха идеално към неговите. Можеше да заспи в прегръдките й, което за него беше чудо. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спал цяла нощ.

Някъде по това време Кузин го извика на среща. Каза, че Аркадин се справя много добре и иска да увеличи партньорския му дял.

— Разбира се, ще искам да играеш по-активна роля — каза Кузин със своя полуразбираем глас. — Бизнесът върви толкова добре, че сега много се нуждая от повече момичета. Ето тук влизаш ти.

Кузин направи Аркадин водач на група за привличане на девойки от Нижни Тагил. Аркадин вършеше това с обичайната си изпълнителност. Посещенията му при Елена бяха пак толкова чести, но не така идилични. Тя започна да се страхува, така му каза, от изчезването на някои момичета. Един ден ги виждала, на другия ден изчезвали, сякаш изобщо не са съществували. Никой не говорел за тях, никой не отговарял на въпросите й, когато питала къде са. Аркадин пренебрегваше страховете й — в края на краищата, момичетата бяха млади, не заминаваха ли постоянно? Но Елена беше сигурна, че изчезването на момичетата нямаше нищо общо с тях самите, а със Стас Кузин. Каквото и да й казваше Аркадин, страховете й не стихнаха, докато не й обеща да я защитава, да напра ви така, че нищо да не й се случи.

След шест месеца Кузин го извика настрана.

— Вършиш страхотна работа. — Комбинацията от кокаин и водка запалваха думите му. — Но аз искам повече.

Бяха в един от бордеите, който според Аркадин изглеждаше странно рядко населен.

— Къде са момичетата? — попита той.

Кузин махна с ръка.

— Няма ги, избягаха, кой, по дяволите, знае къде? Тези кучки слагат малко пари в джоба си и се разбягват като зайци.

Прагматичният Аркадин предложи: