Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Това да не е… мили Боже, това е Родни Фиър!

Бат кимна.

— Двамата с Кендъл се срещнаха във фитнес клуба на Фиър, после отидоха да вечерят и сега са тук.

Тя вдигна поглед към него.

— Двамата са тук, в „Стъклената пантофка“?

— Това са техните коли — посочи Бат. — Вътре има задно помещение. Не знам какво става там, но няма нужда човек да е гениален мислител, за да се досети. Генерал Кендъл е богобоязлив семеен човек, ходи на църква със семейството си и с това на Лавал всяка неделя като по часовник. Той е много деен в църквата.

Сорая видя светлината в края на собствения си тунел. Имаше начин да откачи и себе си, и Тайрон от куката.

— Два заека с едно натискане на фотоапарата — каза тя.

— Да, единственият проблем е как да влезем вътре и да ги щракнем. Става само с покани, проверих.

Върху лицето на Сорая бавно разцъфна усмивка.

— Остави това на мен.

Изглежда, много дълго време, откакто Кендъл го риташе, докато повърне, нищо не се беше случило. Но все пак Тайрон знаеше, че ходът на времето му се струваше забавен като мъчително влачене. Минутата се състоеше от хиляда секунди, един час имаше десет хиляди минути, а един ден — в един ден просто имаше прекалено много часове, за да ги преброи.

Когато сваляха качулката му, той крачеше напред-назад из тясната стая, като се стараеше да не се приближава до отсрещния край със злокобната вана за симулирано удавяне.

Някъде вътре в себе си знаеше, че е загубил усещане за времето, че това подхлъзване е част от плана да го сломят, да го разприказват и да го променят изцяло. С всяка изминала минута той усещаше как се пързаля надолу по хлъзгавия наклон, толкова стръмен, че каквото и да правеше, не можеше да се задържи. Той пропадаше в мрак, в бездна, което също беше изчислено. Представяше си как някой от подчинените на Кендъл е извел математическа формула за това до каква степен един субект трябва да се срива всеки час от всеки ден, в който се намира в затвора.

Още откакто беше подсказал на Сорая, че може да й бъде полезен, обмисляше как би се държал в най-лошата ситуация. Имаше вариант, който сега му вършеше работа — трябваше да намери място в ума си, където можеше да се оттегля, щом нещата наистина станат непоносими. Място, което беше неприкосновено и на което знаеше, че ще е в безопасност, без значение на какво го подлагат.

Вече имаше такова място. Възползва се от него няколко пъти, когато болката от стоенето на колене със заключени високо зад гърба му ръце ставаше непоносима. Но едно нещо го плашеше: проклетото корито в другия край на стаята. Ако решат да го подложат на симулирано удавяне, с него е свършено. Защото откакто се помнеше, изпитваше ужас от удавяне. Не можеше да плува, дори не можеше да се задържа на повърхността. Всеки път, когато се беше опитвал, се задавяше и трябваше да го вадят от водата като тригодишно дете. Скоро след това се беше отказал, като мислеше, че не е важно. Кога щеше да плава като моряк или пък изобщо да легне на плажа? Никога.

Но сега водата беше дошла при него. Проклетото корито чакаше и се зъбеше като кит, който се кани да го погълне целия. Но той знаеше, че не е Йона. Това гадно нещо нямаше да го изплюе жив.

Той погледна надолу и видя, че ръката му трепери.

Стресна се, щом звукът от отключването на вратата рикошира из тясното пространство. Вътре влезе едно от зомбитата на АНС с мъртвешки очи и мъртвешко дихание. Той остави подноса с храна и излезе, без дори да погледне Тайрон. Всичко това беше част от втория етап на плана да го сломят: да го накарат да мисли, че не съществува.

Той се приближи до подноса. Както винаги храната му се състоеше от студена овесена каша. Това нямаше значение — беше гладен. Вдигна пластмасовата лъжица и хапна малко от кашата. Беше лепкава и абсолютно безвкусна. Едва не му се пригади на втората лъжица, защото дъвчеше нещо друго, а не овесена каша. Като си даваше сметка, че всяко негово движение се наблюдава, той се наведе над храната и изплю хапката. После използва вилицата, за да разгъне някакво сгънато парченце хартия. На него беше написано нещо. Той се наведе още по-ниско, за да различи буквите.

НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ , пишеше там.

Отначало Тайрон не можа да повярва на очите си. После пак го прочете. След третия път той загреба посланието с поредната хапка овесена каша, сдъвка го много бавно и методично и го глътна.

После отиде до тоалетната от неръждаема стомана и седна на ръба й, като се чудеше кой е написал бележката и как би могъл да комуникира с него. Едва малко по-късно Тайрон осъзна, че това кратко съобщение, дошло отвън в неговата малка килия, бе успяло да възстанови равновесието, което беше изгубил. Времето в главата му се разложи на нормални секунди и минути и кръвта отново започна да циркулира във вените му.