Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Ще взема моята група и ще ида да ги намеря.

— Ще си изгубиш времето. — Дребната глава на Кузин се олюля на раменете му. — Просто намери още.

— Почва да става трудно — отбеляза Аркадин. — Някои момичета се страхуват, не искат да идват с нас.

— Въпреки това ги доведи.

Аркадин се навъси.

— Не те разбирам.

— Добре, малоумнико, ще ти обясня. Вземи шибаната си група в микробуса и грабвай кучките от улицата.

— Ти говориш за отвличане.

Кузин се разсмя.

— Дяволите да ме вземат, той схваща!

— Ами ченгетата?

Кузин се разсмя още по-силно.

— Ченгетата са в джоба ми. А дори и да не бяха, мислиш ли, че им плащат, за да работят? Изобщо не им пука.

През следващите три седмици Аркадин и групата му работиха нощна смяна и доставяха момичета за бордея, независимо дали искаха да дойдат или не. Тези момичета бяха враждебни, често войнствено настроени, докато Кузин не ги отведеше в задната стая, където никоя от тях не искаше да се връща втори път. Кузин не закачаше лицата им, понеже щеше да е лошо за бизнеса; удряше ги само по ръцете и краката.

Аркадин наблюдаваше това насилие сякаш от обратната страна на телескоп. Знаеше, че това се случва, но се преструваше, че то няма нищо общо с него. Продължи да брои парите си, които сега се трупаха с по-голяма скорост. Нощем го топлеха парите му и Елена. Всеки път, когато беше с нея проверяваше ръцете и краката й за синини. Когато я накара да обещае, че няма да взима дрога, тя се засмя.

— Леонид Данилович, кой има пари за дрога?

Той се усмихна на тези думи, като знаеше какво има предвид. Всъщност тя имаше повече пари от всички други момичета, взети заедно. Знаеше го, защото той й ги даваше.

— Вземи си нова рокля, нови обувки — казваше й той, но каквато беше пестелива, само се усмихваше и го целуваше по бузата с голяма обич. Той осъзна, че е права с нищо да не привлича вниманието към себе си.

Една нощ, не много дълго след това, Кузин го пресрещна, докато излизаше от стаята на Елена.

— Имам неотложен проблем и се нуждая от помощта ти — каза ненормалникът.

На улицата чакаше голям микробус с работещ двигател. Кузин се качи отзад, след него и Аркадин. Двама от личните вампири на Кузин пазеха две момичета от бордея.

— Опитаха се да избягат — каза Кузин. — Току-що ги хванахме.

— Трябва да им дадем урок — отвърна Аркадин, защото предположи, че това искаше да чуе от него партньорът му.

— Прекалено е късно за това — Кузин даде знак на шофьора и микробусът потегли.

Аркадин се настани на седалката, като се чудеше къде отиват. Мълчеше, защото знаеше, че ако задава въпроси сега, ще изглежда като глупак. Трийсет минути по-късно микробусът забави и отби по непавиран път. Следващите няколко минути подскачаха по изровен черен път, който сигурно беше много тесен, защото клоните постоянно драскаха микробуса отстрани.

Накрая спряха, вратите се отвориха и всички изскочиха. Нощта беше много тъмна, светеха само фаровете на микробуса, но в далечината огънят на леярните беше като кръв в небето или, по-скоро, по дъното на бликащата миазма, произведена от стотиците комини. Никой не виждаше небето в Нижни Тагил и когато валеше сняг, снежинките ставаха сиви, понякога дори черни, докато минаваха през индустриалната мъгла.

Аркадин последва Кузин, а двамата вампири блъскаха момичетата през гъстия храсталак. Смолистият дъх на бор насищаше въздуха толкова силно, че почти потушаваше ужасяващото зловоние от разграждането.

Сто метра по-навътре вампирите дръпнаха момичетата за яките на палтата и ги накараха да спрат. Кузин извади пистолета си и застреля едното момиче в тила. То се строполи по лице в нападалите мъртви листа. Другото момиче изпищя и започна да се мята в хватката на вампира, като отчаяно се мъчеше да избяга.

Тогава Кузин се обърна към Аркадин и сложи пистолета в ръката му.

— Щом натиснеш спусъка — каза той, — ставаме равноправни партньори.

В очите на Кузин имаше нещо, което от това близко разстояние накара Аркадин да потрепери. Стори му се, че те се усмихват, както се усмихва дяволът — без топлина, без човечност, защото удоволствието, което подтикваше усмивката, имаше нечестив и извратен произход. В този момент Аркадин помисли за затворите, които обграждаха Нижни Тагил, защото сега той без никаква сянка от съмнение знаеше, че е заключен в свой собствен затвор, без да има ключ и без да знае как да го използва.

Оръжието — стар „Лугер“ с щампа на нацистка свастика върху него — беше мазно от ръката на Кузин. Аркадин вдигна пистолета до височината на момичешката глава. Момичето скимтеше и плачеше. Аркадин беше правил много неща в краткия си живот, някои от тях непростими, но не беше застрелвал момиче хладнокръвно. Въпреки това сега, за да просперира, за да оцелее в затвора на Нижни Тагил, трябваше да направи точно това.