Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Това стана моето място, моят личен свят. Бях щастлива само под земята, в компанията на сто деветдесет и трите хиляди мъртви. Усещах ги. Вярвах, че душата на всеки един от тях е затворена тук. Мислех си, че е толкова несправедливо. Прекарвах времето си в опити да измисля как да ги освободя.

— Смятам, че единственият начин да го направиш — каза Борн — е да освободиш себе си.

Тя посочи.

— Оттук се минава за бърлогата на Стария Пелц.

Щом тръгнаха по тунела, тя каза:

— Не е много далеч. Харесваше му да е близо до криптата. Мислеше, че двама от тези хорица са негови приятели. Сядаше, давеше се в алкохол и им говореше с часове, така, сякаш бяха живи и можеше да ги вижда. Кой знае? Може би ги е виждал. И по-странни неща са ставали.

След малко тунелът се раздели на няколко стаи. До тях стигна мирис на уиски и спарена пот.

— Третата стая отляво — каза Петра.

Но преди да стигнат до нея, прагът се изпълни с нечие тромаво тяло, отгоре с глава, подобна на топка за боулинг, и коса, настръхнала като гърба на бодливо прасе. Обезумелите очи на Стария Пелц се втренчиха в тях.

— Кой е там? — Гласът му беше плътен като мъгла.

— Аз съм, хер Пелц. Петра Айхен.

Но Стария Пелц гледаше ужасен пистолета на ханша й.

— Мамка му! — Той вдигна някаква пушка и изрева. — Нацистки симпатизанти! — И стреля.

Сорая влезе в „Стъклената пантофка“ след Кики и преди Дерон. Кики се беше обадила предварително и съвсем скоро всички бяха там, а собственикът Дрю Дейвис дойде при тях с клатушкане като Чичо Скруч. Той беше побелял старец с настръхнала коса, сякаш беше шокирана, че го вижда още жив. Имаше изразително лице с дяволит поглед, нос като топче сдъвкана дъвка и широка усмивка, наточена до съвършенство за дебнещите телевизионни репортери и агитираща за местните политици и добрите му дела из по-бедните квартали в града. Но притежаваше сърдечност, която не беше престорена. Когато човек говореше с Дрю, той така го гледаше сякаш слушаше единствено и само него.

Той прегърна Кики, а тя го целуна по двете бузи и го нарече „Папа“. По-късно, след като се представиха един на друг и ги настаниха на предна маса, която Дрю Дейвис беше резервирал за тях, след като им сервираха шампанско и лакомства, Кики обясни какво я свързва с него.

— Когато бях малка, в нашето племе връхлетя толкова тежка суша, че много от по-възрастните и новородените се разболяха и умряха. След известно време при нас пристигна малка група бели хора, за да ни помогне. Казаха ни, че са от организация, която ще ни праща пари всеки месец, тъй като са започнали своя програма за нашето село. Бяха донесли вода, но, разбира се, нямаше достатъчно.

След като си заминаха, помислихме, че няма да изпълнят обещанието си, и се отчаяхме, но те удържаха на думата си и водата пристигна. После дойдоха дъждовете и ние вече нямахме нужда от водата им, но те никога не ни изоставиха. Парите им отиваха за лекарства и образование. Всеки месец аз и всички други деца получавахме писма от нашия спонсор — от човека, който пращаше парите.

Когато пораснах достатъчно, започнах да отговарям на писмата на Дрю и ние завързахме кореспонденция. Години по-късно, когато исках да продължа образованието си, той уреди да замина за Кейптаун, за да ходя на училище, после ме спонсорира и ме доведе в Щатите, за да уча в колеж и в университет. Никога не поиска нищо в замяна, освен да се уча добре в училище. Той ми е като втори баща.

Пиеха шампанско и гледаха танца на пилон, който за голяма изненада на Сорая изглеждаше по-изкусен и по-малко вулгарен, отколкото си беше представяла. Но в тази зала имаше толкова много жени, подложили се на хирургическа намеса, и тя не можеше да разбере защо една жена може да иска гърди, които изглеждаха като балони.

Тя продължи да пие шампанско, като се стараеше да отпива на малки глътки. На драго сърце би приела съвета на Кики да забрави проблемите си за два часа, да се отпусне, да се напие и да даде воля на чувствата си. Според нея единственият проблем беше, че това никога няма да се случи. Беше Прекалено сдържана, прекалено затворена в себе си. „Това, което трябва да направя — мрачно си мислеше тя, докато гледаше едно червенокосо момиче, чиито гърди не се подчиняваха на гравитацията и бедра, които изглеждаха отделени от тялото, — е да се отрежа, да си сваля блузата и сама да изиграя някой танц на пилона.“ После се изсмя на абсурдната си мисъл. Никога не е била такъв човек, дори когато вероятно е било подходящо за възрастта. Винаги е била доброто момиче — хладнокръвна, преценяваща до степен на свръх анализ. Тя погледна към Кики, чието великолепно лице беше озарено не само от цветните трептящи светлини, а също и от страстно изживявана радост. Животът на доброто момиче не беше ли лишен от цвят, от вкус? Такива неща се питаше Сорая.