Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Тя седеше зад волана и караше по магистралата. Вече бяха подминали покрайнините на града. Борн нямаше против. Самият той имаше нужда да остане извън Мюнхен, докато шумотевицата покрай смъртта на Егон Кирш стихне. Властите щяха да намерят нечии други документи за самоличност у Кирш и макар Борн да не се съмняваше, че те накрая ще разкрият истинската му самоличност, надяваше се дотогава да е взел плановете от Аркадин и да лети обратно за Вашингтон. Дотогава полицията щеше да търси Борн като свидетел на убийствата и на Кирш, и на Йенс.

— Рано или късно — каза Борн — ще трябва да ми кажеш кой те нае.

Петра не отговори, но ръцете й потрепераха на кормилото — последица от мъчителното преследване.

— Къде отиваме? — попита Борн. Искаше да я държи ангажирана в разговор. Усещаше, че тя трябва да установи контакт с него на някакво лично ниво, за да стане по-открита. Трябваше да я накара да му каже кой й е поръчал да убие Егон Кирш. Това можеше да отговори на въпроса дали е свързан с човека, който застреля Йенс.

— Вкъщи — отвърна тя. — На мястото, където никога не исках да се връщам.

— Защо?

— Родена съм в Мюнхен, защото майка ми е пътувала дотук, за да ме роди, но иначе съм от Дахау. — Тя, разбира се, имаше предвид града, на който беше кръстен близкият нацистки концентрационен лагер. — Никой родител не иска в акта за раждане на детето му да пише „Дахау“, затова, когато им дойде терминът, жените отиват в мюнхенска болница. — Нищо чудно: почти двеста хиляди души са били изтребени, докато е съществувал лагерът — най-продължително през войната, — тъй като бил построен първи и станал прототип за всички други концлагери.

Самият град, разположен по река Ампер, се намираше на около шестнайсет километра североизточно от Мюнхен. Беше неочаквано идиличен със своите тесни павирани улички, старинни улични фенери и тихи, опасани от дървета алеи.

Когато Борн отбеляза, че повечето хора, които подминаха, изглеждат съвсем спокойни, Петра с нежелание се засмя.

— Обикалят насам-натам в постоянна мъгла, пълни с омраза, че малкият им град трябва да носи такова убийствено бреме.

Тя караше през центъра на Дахау, после обърна на север докато не стигнаха някогашното село Етценхаузен. Там, на запустял хълм, познат като Лайтенберг, имаше гробище, самотно и напълно изоставено. Те излязоха от колата и минаха покрай каменната плоча с изваяната Давидова звезда. По камъка имаше резки, беше покрит с мъхове и лишеи, а боровете и елите закриваха небето дори в такъв ясен зимен следобед.

Докато вървяха бавно сред надгробните камъни, тя каза:

— Това е „КЦ-Фрийдхоф“ — гробището на концлагера. През по-голямата част от съществуването на Дахау труповете на евреите били струпвани и горени в пещи, но към края, когато лагерът останал без въглища, нацистите трябвало да направят нещо с труповете, затова ги донасяли тук. — Тя широко разпери ръце. — Ето такъв мемориал имат еврейските жертви.

Борн беше ходил на много гробища и смяташе, че са изключително спокойни. Но не и „КЦ-Фрийдхоф“, където от усещането за постоянно движение и неспирно мърморене тръпки го полазваха. Мястото беше живо, то виеше в неспокойна забрава. Борн спря, приклекна и прокара пръсти над думите, издълбани върху един надгробен камък. Бяха толкова изронени, че беше невъзможно да ги прочетеш.

— Хрумвало ли ти е, че мъжът, когото застреля днес, може да е евреин? — попита той.

Тя рязко се обърна към него.

— Казах ти, че парите ми трябваха. Направих го от нужда.

Борн се огледа около тях.

— Това са казали и нацистите, когато са погребали последните си жертви тук.

Гневна искра внезапно изпепели тъгата в очите й.

— Мразя те.

— Но не толкова, колкото мразиш себе си. — Той стана и й върна оръжието. — Ето, защо не се застреляш и всичко да свърши?

Тя взе пистолета и го насочи към него.

— Защо просто не застрелям теб?

— Ако ме убиеш, само ще влошиш своето положение. Освен това… — Борн отвори длан и й показа патроните, които беше извадил от пистолета.

С вик на отвращение тя прибра оръжието си в кобура. Ръцете и лицето й изглеждаха зеленикави на светлината, която се процеждаше през клоните.

— Можеш да се покаеш за стореното днес — подкани я Борн. — Кажи ми кой те нае.

Петра скептично го погледна.

— Няма да ти дам парите, ако това намекваш.

— Не ме интересуват парите ти — отвърна Борн. — Но мисля, че мъжът, който ти застреля, смяташе да ми каже нещо много необходимо за мен. Подозирам, че затова си била наета да го убиеш.