Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Мойра и Ноа си поръчаха „Хефевайцен“, бяло пиво, още мътно от нефилтрираните дрожди, на сервитьорка, облечена в местната Dirndlkleid — дълга, широка пола и блуза с изрязано деколте. Около кръста си имаше завързана престилка, както и декоративно портмоне.

— Ноа — каза Мойра, когато им сервираха бирите, — не си правя никакви илюзии защо правим това, което правим, но как очакваш да пренебрегна информацията, която получих директно от източника?

Ноа отпи бавна глътка от своята „Хефевайцен“ и старателно избърса устните си, преди да отговори. После започна да отмята краищата на пръстите си.

— Първо, този човек, Хойзер, ти е казал, че дефектът на практика не може да бъде засечен. Второ, онова, което ти е казал, не може да се потвърди. Може да е просто недоволен служител, който опитва да си отмъсти на фабрика „Калер“. Мислила ли си, че е възможно?

— Можем да проведем собствени тестове на софтуера.

— Няма време. Има по-малко от два дни преди определеното време, в което танкерът с природен газ ще пристигне на терминала. — Той продължи да отмята пръсти. — Трето, не можем да направим нищо, без да предупредим „Некст Джен“, които от своя страна ще се обърнат и ще се конфронтират с фабрика „Калер“, а това ще ни постави в отвратителна ситуация. И последно, четвърто, коя част от изречението „Официално уведомихме «Некст Джен», че се оттегляме от проекта“ не разбираш?

Мойра се облегна назад за момент и си пое дълбоко въздух.

— Това е сериозна информация, Ноа. Може да доведе до ситуацията, за която най-много се тревожехме: до терористична атака. Как можеш…

— Ти вече престъпи границата с няколко крачки, Мойра — рязко каза Ноа. — Качвай се на самолета и си събери мозъка за новата задача или приключваш с „Блек Ривър“.

— Засега е по-добре да не се срещаме — каза Икупов.

Аркадин кипеше от възмущение и едва сдържа яростта си, но само защото Девра — каква хитра вещица — зарови нокти в дланта му. Тя го разбираше. Без въпроси, без проучване, без да се опитва да разчопли миналото му.

— Ами плановете? — Двамата с Девра седяха в мизерен, опушен бар в занемарен район на града.

— Ще ги взема от теб сега. — Гласът на Икупов се чуваше слаб и далечен в мобилния телефон, макар че сигурно ги разделяха километър-два. — Преследвам Борн. Тръгнах по петите му сам.

Аркадин не искаше и да чуе.

— Мислех, че това е моя работа.

— Твоята работа като цяло приключи. Взе плановете и ликвидира мрежата на Пьотър.

— С изключение на Егон Кирш.

— Вече се отървахме от Кирш — каза Икупов.

— Аз съм този, който ликвидира мишените. Ще ти дам плановете, а после ще се погрижа за Борн.

— Казах ти, Леонид Данилович. Не искам да се ликвидира Борн.

От Аркадин излезе тих, изтерзан животински звук. „Но Борн трябва да бъде ликвидиран“, мислеше си той. Девра заби нокти по-дълбоко в плътта му, така че той да усети сладкия, бакърен мирис на собствената си кръв. „И аз трябва да го направя. Той уби Миша.“

— Слушаш ли ме? — рязко каза Икупов.

Аркадин се размърда в паяжината на своя гняв.

— Да, сър, винаги. Но настоявам да ми кажете къде ще бъдете, когато пресрещнете Борн. За по-сигурно, за вашата собствена безопасност. Няма да стоя безпомощно, докато ви се случва нещо непредвидено.

— Съгласен съм — каза Икупов след известно колебание. — В момента той е в движение, така че имам време да взема плановете от теб. — Той даде на Аркадин адрес. — Ще бъда там след петнайсет минути.

— Ще ми трябва малко повече време — отвърна Аркадин.

— Тогава след половин час. Още щом разбера къде ще пресрещна Борн, ти ще научиш. Така доволен ли си, Леонид Данилович?

— Напълно.

Аркадин затвори и прибра телефона си, отскубна се от Девра и отиде на бара.

— Двоен „Оубан“ с лед.

Барманът, едър мъж с татуирани ръце, го погледна накриво.

— Какво е „Оубан“?

— Едно малцово уиски, малоумник такъв.

Барманът, който полираше старинна стъклена чаша, изгрухтя:

— Тук да ти прилича на кралски дворец? Нямаме никакво едно малцово уиски.

Аркадин се пресегна, издърпа чашата от ръцете на бармана и я размаза с дъното напред в носа му. После, щом рукна кръв, извлече зашеметения мъж над барплота и го преби до смърт.

— Не мога да се върна в Мюнхен — каза Петра. — Поне засега не. Така ми казаха.

— Защо рискуваш работата си и убиваш човек? — попита Борн.

— Моля те! — Тя бегло го погледна. — И хамстер не може да живее с парите, които ми плащаха в тази дупка.