Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Воят на полицейските сирени заливаше Борн на талази, докато той седеше в булдозера до охранителката на музея. Отблизо тя изглеждаше по-млада, отколкото си я представяше. Русата й коса, опъната на кок отзад, се беше разхлабила. Очите й бяха големи и ясни, зачервени по края от плача. Нещо го накара да мисли, че е тъжна по рождение.

— Свали си якето — каза й.

— Какво? — Охранителката изглеждаше напълно объркана.

Без повече обяснения Борн й помогна да си свали якето.

Като вдигна ръкавите на ризата й, той провери сгъвките на лактите й, но не откри татуировка на Черния легион. Тъгата на лицето й се беше смесила с откровен страх.

— Как се казваш? — меко попита той.

— Петра-Александра Айхен — отвърна тя с разтреперан глас. — Но всички ми викат Петра. — Тя избърса очи и косо го погледна. — Сега ще ме убиете ли?

Полицейските сирени вече се чуваха много силно и Борн изпита желание да се махне колкото може по-далеч от тях.

— Защо да го правя?

— Защото аз… — Гласът й секна и тя се задави, изглежда, със собствените си думи или с избликналата емоция. — Застрелях вашия приятел.

— Защо го направи?

— За пари — отвърна тя. — Трябват ми пари.

Борн й повярва. Не беше действала като професионалист и не говореше като такъв.

— Кой ти плати?

Страхът изкриви лицето й, уголеми очите й, които се впериха в него.

— Не… не мога да ви кажа. Той ме застави да обещая, каза, че ще ме убие, ако си отворя устата.

Борн чу силни гласове, крещящи на насечения жаргон, характерен за полицаите навсякъде по света. Бяха започнали своята хайка. Той извади оръжието й — „Валтер Р22“ — малкият калибър беше единственият вариант за безшумно убийство в затворено пространство.

— Къде е заглушителят?

— Изхвърлих го в един канал. Както ме инструктираха.

— Ако продължаваш да следваш заповеди, може да си навредиш. Хората, които са те наели, така или иначе ще те убият — каза той, докато я извличаше от булдозера. — Може да се каже, че си в опасност.

Тя простена и опита да се отскубне от него.

Той я сграбчи.

— Ако искаш, ще те оставя да идеш право при ченгетата. Ще бъдат тук всеки момент.

Устата й се размърда, но нищо смислено не излезе.

Гласовете вече се чуваха отчетливо. Полицаите бяха от другата страна на ламаринената ограда. Той я дръпна в противоположната посока.

— Знаеш ли друг път за излизане оттук?

Петра посочи с глава. Тя и Борн хукнаха по диагонал през двора, като заобикаляха тежките машини, проправяха си път през отломките и заобикаляха дълбоки дупки в земята. Без да се обръща назад, Борн знаеше, че ченгетата са влезли откъм другия край на двора. Наведе главата на Петра, а той самият се преви одве, за да не ги забележат. От другата страна на един кран върху бетонни блокчета беше поставен фургонът на строителите. Направо от тънкия покрив вътре в него бяха опънати временни електрически кабели.

Петра се хвърли с главата напред под фургона и Борн я последва. Бетонните блокчета повдигаха фургона точно колкото да се проврат и изпълзят по корем от другата страна, където Борн видя, че в свързаните панели на оградата е изрязана пролука.

Като пропълзяха през отвора, те се озоваха на тиха алея с контейнери за боклук с промишлени размери и кофа, пълна със счупени керамични плочки, нащърбени късчета мозайка и парчета усукан метал, без съмнение от сградите, които някога са били на мястото на вече празното пространство зад тях.

— Оттук — прошепна Петра, докато го извеждаше от алеята към улица с жилищни сгради. Зад ъгъла тя отиде до една кола и я отвори с връзка ключове.

— Дай ми ключовете — каза Борн. — Те ще търсят теб.

Улови ги във въздуха и двамата се качиха в колата. Една пресечка по-нататък минаха край полицейска патрулка. Ръцете на Петра, сложени в скута й, се разтрепериха от внезапното напрежение.

— Ще минем точно покрай тях — предупреди я Борн. — Не ги поглеждай.

Не размениха нито дума повече, докато Борн не каза:

— Обърнаха. Идват след нас.

— Ще те оставя някъде — каза Аркадин. — Не искам да се замесваш в това, което ще става.

Девра, която седеше на предната дясна седалка в наетото беемве, го погледна скептично.

— Така ли? А за кого е типично?

— Още не сме хванали Егон Кирш.

Аркадин зави зад един ъгъл. Бяха в центъра на града, на място, пълно със старинни катедрали и дворци. По някакъв начин напомняше за приказка на братя Грим.

— Има усложнения — каза той. — Противниковият цар влезе на шахматната дъска. Казва се Джейсън Борн и е тук, в Мюнхен.