Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

В този момент мобилният му телефон иззвъня с мелодията, която беше настроил за обаждане от Аркадин, и докато следеше за Борн, сложи телефона на ухото си.

— Аз съм в Мюнхен — каза Аркадин в ухото му. — Наех кола и идвам от летището.

— Добре. Сложих електронно проследяващо устройство на Джейсън Борн, човекът, изпратен от Нашия приятел, за да си върне плановете.

— Къде е той? Аз ще се погрижа за него — каза Аркадин в типичния си безцеремонен стил.

— Не, не, не искам да го убиваш. Аз ще се погрижа за Борн. През това време бъди в движение. Скоро ще ти се обадя.

Борн клекна край Кирш и огледа трупа.

— Отвън на входа има метален детектор — каза Йенс. — Как, по дяволите, някой е внесъл оръжие тук? Освен това не се чу никакъв шум.

Борн обърна главата на Кирш, така че задната й част да е към светлината.

— Виждаш ли тук? — Той посочи входната рана. — И тук. Няма изходна рана като при стрелба от упор. — Той се изправи — Който го е убил, е използвал заглушител. — Борн излезе от галерията с решителна крачка. — Който го е убил, работи тук като охрана. Персоналът по сигурността на музея е въоръжен.

— Трима са — каза Йенс, като вървеше в крачка зад Борн.

— Да. Двама на металния детектор и един, който обикаля галериите.

В преддверието двамата охранители бяха на поста си до металния детектор. Борн отиде до единия от тях и каза:

— Изгубих мобилния си телефон някъде из музея и охранителката във втората галерия обеща, че ще ми помогне да го намеря, но сега не мога да открия и нея.

— Петра — каза охранителят. — Да, тя току-що излезе в обедна почивка.

Борн и Йенс излязоха през предната врата и слязоха по стълбите до тротоара, където се огледаха наляво и надясно. Борн видя жена в униформа, която бързо отиваше към пресечката от дясната им страна и двамата с Йенс тръгнаха след нея.

Тя изчезна зад един ъгъл и двамата мъже хукнаха да я гонят. Щом приближиха ъгъла, Борн видя как с тях се изравни лъскав черен мерцедес.

Икупов се ужаси, когато видя Борн да излиза от музея в компанията на Франц Йенс. Присъствието на Йенс му подсказа, че неговият враг няма да остави нищо на случайността. Работата на Йенс беше да пази хората на Икупов далеч от Борн, за да може Борн лесно да се добере до плановете за атаката. Истински ужас обзе Икупов. Ако Борн успееше, всичко щеше да бъде загубено. Врагът на Икупов щеше да спечели. Той не можеше да позволи това да се случи.

Приведе се на задната седалка и извади пистолет „Лугер“.

— Увеличи скоростта — каза Икупов на шофьора.

Като се подпря на рамката на вратата, той изчака до последния миг, преди да натисне бутона, който смъкваше стъклото на прозореца. Прицели се в бягащата фигура на Йенс, но Йенс го усети и забави, докато се обръщаше. След като Борн със сигурност взе поне три крачки преднина, Икупов изстреля два последователни куршума.

Йенс се смъкна на едно коляно и се подхлъзна на тротоара, докато падаше. Икупов изстреля трети куршум, за да е сигурен, че Йенс няма да оцелее след нападението, после вдигна стъклото.

— Тръгвай! — каза той на шофьора.

Мерцедесът се стрелна напред по улицата и с пронизителен шум се отдалечи от окървавеното тяло, сгърчено в канавката.

Роб Бат седеше в колата си с бинокъл за нощно виждане пред очите и предъвкваше близкото минало, сякаш беше дъвка, изгубила вкуса си.

От момента, в който извикаха Бат в кабинета на Вероника Харт и го обвиниха в предателство срещу ЦРУ, той се вцепени. Сега не изпитваше нищо към себе си. Враждебността му към Харт се превърна в съжаление. Или може би, помисли си, съжаляваше себе си. Като някакъв новак стъпи в мечи капан. Повярва на хора, на които не биваше да се вярва. Лавал и Холидей щяха да получат своето, той изобщо не се съмняваше в това. Изпълнен с отвращение към себе си, започна своята дълга пиянска нощ.

Едва на следващата сутрин, когато се събуди с ужасяващ махмурлук, Бат осъзна, че има нещо, което може да направи по въпроса. Обмисляше го известно време, докато гълташе аспирини, за да тушира пулсиращата болка в главата си.

Тъкмо тогава планът започна да се оформя и постепенно разцъфна като цвете на слънчевите лъчи. Той щеше да отмъсти за унижението, на което Лавал и Кендъл го бяха подложили. А най-хубавото беше, че ако тайният план сполучеше, ако успееше да ги срази, щеше да си върне кариерата, която сега беше на изкуствено дишане.

Седнал зад волана на кола под наем, профуча по улицата, заобикаляща Пентагона, като беше нащрек за генерал Кендъл. Бат беше достатъчно предпазлив и знаеше, че е по-добре да не тръгва след Лавал, който беше твърде умен, за да допусне грешка. Не можеше да се твърди същото за генерала. Бат научи едно от неуспешното си съдружие с двамата — че Кендъл е слабото звено. Беше прекалено обвързан с Лавал, прекалено сервилен в отношението си. Имаше нужда някой да му казва какво да прави. Тъкмо заради желанието да угодят слугите ставаха уязвими. Допускаха грешки, каквито господарите им не правеха.