Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Част от скептицизма изчезна от лицето й.

— Наистина ли?

Борн кимна.

— Аз не исках да го убивам — каза тя. — Нали разбираш.

— Отиде при него, опря пистолета в главата му и натисна спусъка.

Петра извърна поглед без определена цел.

— Не искам да мисля за това.

— Значи не си по-добра от всеки друг в Дахау.

Сълзите й бликнаха, тя скри лицето си в шепите и раменете й затрепериха. Звуците, които издаваше, бяха като тези, които Борн беше чул на Лайтенберг.

Накрая плачът на Петра секна. Като избърса зачервените си очи с опакото на ръцете, тя каза:

— Исках да съм поетеса, знаеш ли? Винаги съм смятала, че да си поет е като да си революционер. Аз, германката, исках да променя света или поне да направя нещо, за да променя начина, по който светът гледа на нас, да направя нещо, за да изтръгна ядрото на вината от нас.

— Трябвало е да станеш екзорсист.

Това беше шега, но Петра беше в такова настроение, че не видя нищо смешно в нея.

— Щеше да е идеално, нали? — Тя го погледна — очите й още бяха пълни със сълзи. — Толкова ли е наивно да искаш да промениш света?

— Може би „непрактично“ е по-подходящата дума.

Тя вирна глава.

— Ти си циник, нали? — След като Борн не отговори, тя продължи: — Не смятам за наивно да вярваш, че думите — онова, което пишеш — могат да променят нещата.

— Тогава защо не пишеш? — каза той. — Вместо да стреляш по хората за пари? Това не е начин да си изкарваш хляба.

Петра мълча толкова дълго, че Борн се зачуди дали го е чула.

Накрая тя каза:

— По дяволите, бях наета от човек на име Спенглър Уолд — той едва ли не още е момче, наистина, на не повече от двайсет и една-две години. Виждала съм го по заведенията. Един-два пъти сме пили кафе заедно. Каза, че е студент в университета, специализира икономика на ентропията, нещо такова.

— Не мисля, че някой може да специализира икономика на ентропията — каза Борн.

— Вероятно — Петра още говореше носово. — Трябва да калибрирам наново мерника си за глупост. — Тя сви рамене. — Никога не съм се разбирала добре с хората. По-добре да си общувам с мъртвите.

Борн каза:

— Не можеш да поемеш скръбта и яростта на толкова много хора, без да те погребат жива.

Тя отвърна поглед към редиците раздробени надгробни камъни.

— Какво друго мога да направя? Вече са забравени. Ето тук лежи истината. Ако забравяш истината, това не е ли по-лошо от лъжа?

След като той не отговори, тя нервно потръпна с рамене и се обърна.

— След като си тук, искам да ти покажа какво виждат туристите.

Тя го заведе обратно при колата си и потегли надолу по изоставения хълм към официалния мемориал на Дахау.

Върху онова, което беше останало от лагерните постройки имаше покров, сякаш пагубните пушеци на подгряваните с въглища крематориуми още се издигаха и падаха върху термалните струи, както лешояди, които още оглеждаха за мъртви. Щом се приближиха с колата, ги посрещна скулптура от желязо — сърцераздирателна интерпретация на слабите като скелети затворници, създадена да напомня бодливата тел, която ги беше ограждала. Вътре в някогашната главна административна сграда имаше макет на килиите, витрини с обувки и други неизразимо страшни вещи, всичко, което беше останало от обитателите.

— Тези табели — каза Петра. — Виждаш ли някъде да се споменава колко много евреи са били измъчвани и са изгубили живота си тук? „Сто деветдесет и три хиляди души са изгубили живота си тук“, казват табелите. Няма обяснение за това. Ние още се крием от себе си, още сме земя, в която мразят евреите, независимо колко често се опитваме да задушим импулса с основателен гняв, сякаш имаме право ние да бъдем наскърбените.

Борн можеше да й каже, че нищо в живота не е така просто, но сметна, че е по-добре да остави яростта й сама да говори. Очевидно тя не можеше да изрази тези виждания пред никой друг.

Тя го заведе на обиколка из пещите, които изглеждаха злокобно дори толкова много години след като бяха използвани. Изглеждаха живи, сякаш блещукаха, сякаш бяха част от паралелна вселена, преливаща от неописуем ужас. Накрая излязоха от крематориума и се озоваха в продълговата стая, чиито стени бяха покрити с писма — някои, написани от затворниците, други — от семейства, отчаяно очакващи новини от любимите си хора; както и други записки, рисунки и по-официални писма с искания. Всичките бяха на немски; никое не беше преведено на други езици.

Борн ги прочете всичките. В тези стаи висяха последиците от отчаянието, зверствата и смъртта, безсилни да избягат. Тук тишината беше по-различна от онази в Лайтенберг. Той чуваше лекото тътрене на подметки, шумоленето на гуменки, докато туристите се влачеха от един експонат към друг. Сякаш натрупаната безчовечност задушаваше способността да говориш, а може би защото думите — всички думи — бяха и неадекватни, и излишни.