Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Неговият шофьор го очакваше до багажното отделение. Тежковъоръжен, мъжът взе от хромираната количка единствената чанта, която Икупов му посочи, и я понесе, докато извеждаше Икупов през тълпящото се множество навън в мъгливата мюнхенска вечер. Не беше толкова мразовито, колкото в Швейцария, но беше по-влажно и студът се просмукваше като предчувствието на Икупов.

Усещаше не толкова страх, колкото тъга. Тъга, че може да не види края на тази битка, че омразният му отмъстител може да победи, че старата злоба няма да се уталожи, а паметта на неговия баща ще остане опетнена и убийството му ще остане неотмъстено.

Беше сигурен, че и двете страни са изтощени. Така си мислеше, докато се настаняваше на задната седалка в гълъбовосивия мерцедес. Решителната схватка беше започнала и той вече усещаше как недалеч го чака пълното поражение. Беше му трудно да признае, че е бил надхитрен във всяка стъпка. Може би не притежаваше достатъчно прозорливост, за да поддържа визията, която баща му имаше за Източното братство. Може би покварата и разпадането на идеалите бяха отишли твърде далеч. Независимо как стояха нещата, Икупов беше отстъпил голяма територия на врага и беше стигнал до мрачното заключение, че има само една възможност да спечели. Неговият шанс се осланяше на Аркадин, плановете за нападението на Черния легион над Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк и на Джейсън Борн. Защото сега разбра, че неговият отмъстител е прекалено силен. Без помощта на американеца Икупов се боеше, че каузата му е изгубена.

Той се загледа през опушеното стъкло към мержелеещия се хоризонт на Мюнхен. Изтръпна, че е пак тук, където започна всичко, където Източното братство беше спасено от съюзническите военни процеси след падането на Третия райх.

По онова време баща му — Фарид Икупов — и Ибрахим Север заедно бяха отговорни за това, което беше останало от Източните легиони. Допреди капитулацията на нацистите Фарид, интелектуалецът, ръководеше разузнавателната мрежа, внедрена в Съветския съюз, докато Ибрахим, воинът, командваше легионите, които се биеха на Източния фронт.

Шест месеца преди капитулацията на райха двамата мъже се бяха срещнали край Берлин. Те виждаха края, макар откачената нацистка йерархия да не го съзнаваше. Затова съставиха план как да осигурят оцеляването на своите хора в следвоенните условия. Първото нещо, което Ибрахим направи, беше да изтегли войниците си на безопасно място. В този критичен момент нацистката бюрократична инфраструктура се унищожаваше от бомбардировките на съюзниците, затова не беше трудно да прехвърли хората си в Белгия, Дания, Гърция и Италия, където щяха да останат незасегнати от ответното насилие на първата вълна нахлуващи съюзници.

Понеже Фарид и Ибрахим ненавиждаха Сталин, понеже бяха свидетели на зверства в огромен мащаб, разпоредени от него, те бяха в уникалната позиция да разбират страха на съюзниците от комунизма. Фарид привеждаше убедителни доводи, че войниците няма да са от полза на съюзниците, но разузнавателната мрежа, която вече беше разпростряна из Съветския съюз, ще е безценна. Той прекрасно разбираше колко противоположни са комунизмът и капитализмът, че американците и Съветският съюз са съюзници само по необходимост. Смяташе за неизбежно превръщането на неудобните съюзници в непримирими врагове.

Ибрахим нямаше друг избор, освен да се съгласи с тезата на своя приятел, и наистина накрая така се оказа. На всяка крачка Фарид и Ибрахим блестящо надхитряваха следвоенните германски агенции, които искаха да задържат контрола над техните хора. В резултат на това Източните легиони не само оцеляха, но всъщност процъфтяваха в следвоенна Германия.

Фарид обаче доста бързо разкри тенденция на насилие, която го направи подозрителен. Германските държавни служители, които не бяха съгласни с неговите красноречиви аргументи за продължителен контрол, бяха заменени с такива, които се съгласяваха. Това беше много странно, но после той откри, че тези първоначални служители вече не съществуваха. Всички до един бяха изчезнали и никой повече не ги беше видял и не беше чул за тях.

Загриженият Фарид прескочи болнавата германска бюрокрация и отиде направо при американците, но не беше подготвен, че техният отговор ще е едно голямо свиване на рамене. Изглежда, никой ни най-малко не се тревожеше за изчезналите германци. Американците бяха прекалено заети да отстояват своето парче от Берлин, за да се безпокоят.