Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Полковникът ме увери, че ще се заеме с моя въпрос, ако аз се заема с неговия — рече Маслов. — Може би трябва да обявя, че аз ще се заема с проблема на Черкезов.

Докато Маслов казваше това, очите му проблясваха. Без своята широка хавайска риза той беше дребен, жилав човек със здрави мускули и нито грам тлъстини по тялото. Не носеше златни вериги около врата си, нито диамантени пръстени на ръцете. Неговите бижута бяха татуировките. Покриваха целия му торс. Но това не бяха недодяланите и често неясни затворнически татуировки, които можеха да се видят върху телата на мнозина като него. Всъщност Борн рядко бе виждал по-фино изпълнение — азиатски дракони, бълващи огън, с преплетени опашки и разперени крила.

— Преди четири години прекарах шест месеца в Токио — каза Маслов. — Само там си правя татуировки. Но това си е мое мнение.

Борис избухна в смях.

— Значи там си бил, копеле такова! Изринах цяла Русия за мършавия ти задник.

— В Гинза — каза Маслов. — Изпих доста коктейли саке мартини в твоя чест. Знаех, че никога няма да ме откриеш. — Той махна с ръка. — Но тази малка неприятност е зад нас; истинският извършител призна убийствата, за които бях заподозрян.

— Искам да знам повече за Леонид Данилович Аркадин — каза Борн.

Маслов разпери ръце.

— Някога той беше един от нас. После нещо му стана, не знам какво. Отдели се от групировката. Ако някой направи такова нещо, не оцелява дълго, но Аркадин няма равен на себе си. Никой не смее да го докосне. Обвит е в мрачна слава от убийства и безпощадност. Това е човек, който — да ти кажа — няма сърце. „Да, Дмитрий, може да ми отвърнеш ти. Но това не е ли истина за повечето от вашата порода?“ На това ще ти отговоря: да. Но Аркадин няма и душа. Ето тук се различава от останалите. Няма друг като него, полковникът ще ме подкрепи по този въпрос.

Борис сериозно кимна.

— Дори Черкезов се бои от него, както и нашият президент. Аз лично не познавам никой във ФСБ-1 или ФСБ-2, който иска да му се изпречи, да не говорим да оцелее. Той е като голяма бяла акула, убиецът на килърите.

— Не си ли малко мелодраматичен?

Маслов седна по-напред, с ръце на коленете.

— Слушай, приятелю, както ти е там името, този човек Аркадин е роден в Нижни Тагил. Знаеш ли го? Не? Ще ти разкажа. Тази шибана пародия на град, на изток оттук, в Южен Урал е адът на земята. Пълен е с комини, които бълват серни изпарения от металургичните заводи. „Бедни“ даже не е дума, с която да определиш жителите му. Те лочат домашна водка, която е почти чист спирт, и губят съзнание, където се случи да паднат. Милиционерите — макар че трудно могат да се нарекат такива — са толкова брутални и садистични, колкото и жителите. Както един гулаг е заобиколен от охранителни кули, така и Нижни Тагил е заобиколен от строго охранявани затвори. Тъй като освобождават затворниците дори без пътни за влака, те се установяват в града. Ти си американец и не можеш да си представиш зверството и жестокостта на жителите на тази човешка клоака. Никой друг, освен най-долните кримки — както наричат престъпниците, — не дръзва да е на улицата след десет часа вечерта.

Маслов избърса потта от бузите си с опакото на ръката.

— На това място е роден и израснал Аркадин. Точно в тази помийна яма той си създаде име, като изритваше хората от апартаментите им в старите съветски комплекси и ги продаваше на престъпници с доста пари, откраднати от обикновените граждани. Но това, което се е случило на Аркадин в Нижни Тагил, докато е бил млад — а аз не твърдя, че знам какво е то, — го преследва като вампир. Повярвай ми, като ти казвам, че никога не си срещал такъв човек. И по-добре, че не си.

— Знам къде е той — каза Борн. — Тръгвам след него.

— Боже — Маслов поклати глава. — Сигурно ужасно много ти се иска да умреш.

— Ти не познаваш приятеля ми — обади се Борис.

Маслов огледа Борн.

— Познавам го доколкото искам, мисля. — Той се изправи. — Зловонието на смъртта вече е над него.

Мъжът, който слезе от самолета на мюнхенското летище и послушно мина през митницата и имиграционния контрол с всички други пътници от многото полети, пристигащи горе-долу по същото време, изобщо не приличаше на Семьон Икупов Името му беше Франц Рихтер, според паспорта си беше по народност германец, но под всичкия грим и лицеви протези си беше все същият Семьон Икупов.

Въпреки това Икупов се чувстваше като гол, изложен на любопитните погледи на своите врагове, които знаеше, че са навсякъде. Те го чакаха търпеливо като собствената му смърт. Откакто се беше качил на самолета, го преследваше предчувствието за надвиснала смърт. Не успя да се отърси от него по време на полета, не можеше и сега. Чувстваше се така, сякаш беше дошъл в Мюнхен, за да погледне в очите собствената си смърт.