Нелсън Демил - Последният скок на лъва

Спрях на една бензиностанция, Лиза Симс най-сетне си получи кифлата, аз налях бензин и двамата си взехме кафе, за да се поободрим.

През останалата част от пътуването разговаряхме предимно за живота в Ню Йорк и малко за мен при Кулите, когато бяха ударени. Подобни неща те променят. Да видиш как измират хиляди хора определено не те оставя същия като преди.

Влязохме в тунела „Холанд“ към Манхатън и я оставих на Федерал Плаза, където тя имаше да довършва някаква работа. Напомних й да даде жетоните на счетоводството.

После продължих към апартамента си на Източна 72-ра и си бях вкъщи малко след десет.

Кейт гледаше новините.

— Как мина?

— Добре. Обектът отиде до Атлантик Сити и го проследихме.

— Питие?

— Разбира се. А при теб как мина?

— Цял ден в офиса.

Приготвихме питиетата, чукнахме чаши, сръбнахме и седнахме да догледаме новините заедно.

Чаках съобщение за ирански дипломат от ООН, открит в мъжката тоалетна на казино „Тадж Махал“ с натикани в гърлото топки, но явно това нямаше да е сред новините.

Изключих телевизора и с Кейт си поговорихме за деня, прекаран във война с тероризма.

След като изчерпахме всички теми, тя ми напомни, че за уикенда ще ходим в провинцията да скачаме с парашути.

Това не беше любимата ми тема, макар че тя бе доста развълнувана от перспективата.

Като изключим факта, че не обичам дървета, гори, мечки или каквото там се въди северно от Бронкс, определено не си падам по скачане от самолети. Нямам някакъв страх от височини и дори от смъртта, но не виждам причина да се излагам на опасност само за веселбата. Така де, работата ми осигурява достатъчно опасности. И цялата веселба, която ми е нужна. Като тази вечер например.

Но аз съм добро момче и добър съпруг, така че щеше да се наложи да скачам. И в духа на quid pro quo , както казват дипломатите, Кейт започна да си пада по пиенето и свирките. Действа.

Излязох на балкона на трийсет и четвъртия етаж и се загледах на юг по дължината на остров Манхатън. Страхотна гледка. От нея обаче липсваха Близнаците, така че вдигнах два пръста във формата на V на мястото, където бяха. Победа и мир.

Не докато съм жив, но може би някога.

А дотогава играта, както се бе сетила Лиза Симс, беше да си го върнеш.

Асад Халил, либийски терорист, пътуващ с фалшив египетски паспорт, вървеше бързо по ръкава, свързващ самолета на „Ер Франс“ с Терминал 2 на международното летище на Лос Анджелис.

Полетът от Кайро до Париж беше минал спокойно, както и полетът от Париж до Лос Анджелис. Качването на борда на летището в Кайро бе още по-спокойно благодарение на разположените на подходящите места приятели, които бяха помогнали за по-бързото му минаване през паспортната проверка. В Париж имаше двучасов престой в транзитната зала и не се налагаше да минава през втора проверка, която би могла да създаде проблеми. И сега беше в Америка. Или почти в Америка.

Вървеше с останалите към гишетата за проверка на паспортите. Повечето пътници бяха французи, поне по националност — сред тях имаше доста братя мюсюлмани с френско гражданство. Някъде около четвърт от пристигналите бяха египтяни, които се бяха качили на самолета в Кайро и също като него бяха чакали в транзитната зала на летище Дьо Гол, за да продължат с Боинг–777 директно до Лос Анджелис. Във всеки случай Халил реши, че не изпъква сред останалите, а и бе убеден от приятелите си от Ал Кайда, че точно този маршрут ще го доведе поне дотук без проблеми. Оставаше му единствено да мине през паспортната проверка на американците с подправените си египетски документи. Митницата нямаше да е проблем — нямаше какво да декларира и не носеше със себе си нищо, освен омразата си към Америка, която лесно можеше да се прикрие.

Работеха десет гишета и той се нареди на опашка с други пристигащи. Погледна си часовника, който бе нагласил на местно време. 17:40 — натоварен час, което също влизаше в плана.

Асад Халил беше облечен в шито по поръчка синьо спортно сако, жълто-кафяви панталони, скъпи обувки и раирана оксфордска риза с разкопчано горно копче. Знаеше, че дрехите му придават вид на мъж от горната част на средна класа, който вероятно е посещавал правилните училища и не представлява заплаха за никого, освен може би за другарите си по чашка или финансовия си съветник. Беше приелият западния начин на живот египетски турист Мустафа Хашим, носеше потвърдена резервация в хотел „Бевърли Хилс“, а в малкия си сак: „Пътеводител из Лос Анджелис“ — на английски, който владееше почти безупречно.