Нелсън Демил - Последният скок на лъва

На Лиза й се падна каре попове, машината зазвъня и избълва в легенчето рой жетони.

— Голямата птичка се размърда — казах й. — Стой тук и играй на моята машина. Обади се на хората от СО и им кажи, че съм го поел.

Тя се огледа и се върна в реалния свят.

— Добре…

Тръгнах през казиното с надеждата, че Голямата птичка ще продължи към асансьорите, към тоалетната, към терасата — където и да е, стига да имаме възможност да останем на четири очи и да побъбрим.

Вървеше така, сякаш имаше спешна нужда да си изпразни мехура. И наистина зави към тоалетните.

Излязох в коридора и го видях да влиза в мъжката. Последвах го.

Тези типове не пикаят в писоарите — обичат да са сами, когато си вадят пикалата. Голямата птичка не беше изключение и се беше намърдал в една от кабинките.

На писоарите имаше двама типове, както и още един при умивалниците. Много тихо и дипломатично им показах значката си и ги помолих да се изнасят бързо, като заръчах на единия да остане пред вратата и да не пуска хора.

Всички излязоха, а аз застанах пред умивалника и се загледах в огледалото. Вратата на кабинката се отвори, но не се чу звук на течаща вода. Всъщност Голямата птичка дори не направи опит да си измие ръцете.

Обърнах се, той ми хвърли един поглед и доколкото можех да преценя, не ме позна. Но после направи хода си. Внезапно се нахвърли върху мен и някак успя да ме фрасне с топките си по юмрука. Естествено, това ме изненада и отстъпих назад, докато той правеше следващия си агресивен ход, а именно — да се свлече на колене и да започне да стене заплашително към мен. Очите му се завъртяха като барабани на еднорък бандит, след това той политна напред и остана да лежи на пода и да диша тежко, готов за нова атака. Не исках да причинявам международни инциденти, така че се извиних с едно: „Майната ти“ и излязох.

В коридора освободих помощника си и се върнах в казиното, където се натъкнах на Лиза — мъкнеше пълно с жетони пластмасово легенче.

— Къде беше? — попита ме тя.

— В тоалетната.

— Къде е Голямата…

— Време е да вървим.

Тръгнахме към фоайето и тя попита:

— Какво да правя с тези жетони?

— Дай ги на счетоводството.

Излязохме и тръгнах право към джипа.

— Какво стана? — попита Лиза. — Къде е Голямата птичка?

Естествено, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, така че отговорих:

— В тоалетната.

— Кой го покрива? — попита тя. — В движение ли е?

— Ъ-ъ-ъ… не много.

— Джон…

— Обади се на екипа от СО и им съобщи последното му местоположение.

Стигнахме джипа и заявих, че аз ще карам. Тя ми даде ключовете, качихме се и потеглихме.

Лиза се обади на наблюдаващия екип и им каза, че съм оставил Голямата птичка в мъжката тоалетна. Те вече знаеха. Лиза се заслуша, после прекъсна връзката и се обърна към мен.

— Голямата птичка е… паднал или нещо такова.

— Мокрото обикновено върви с хлъзгаво.

Насочих се към автострада Ню Джързи. След няколко минути мълчание тя попита:

— Да не би… да си се сблъскал с него?

— Как се справихме всъщност? Колко има тук?

Тя погледна легенчето на пода.

— Мисля, че спечелихме десетачка.

— Не е зле за един час работа.

Тя помълча, после каза:

— Е… мисля, че не е в добра позиция да подаде оплакване.

Не отговорих.

Подкарах по автострадата към града, който беше на около двеста километра — по-малко от два часа, ако пришпорвах усърдно колата. Слънцето се беше спуснало под хоризонта и небето на запад бързо се губеше в мрака.

— Да не би случайно да си обираме крушите? — попита Лиза.

— Не. Ние сме законът.

— Да бе — съгласи се тя и добави: — Казаха ми, че ще науча много от теб.

— Да не би да съм легенда?

— Само във въображението си — каза тя, но отбеляза: — Изглеждаш готин тип и си умен. Но имаш и някаква друга страна.

Не отговорих.

Тя продължи с наблюденията си:

— Обичаш да си връщаш.

— Е, ако е така, значи съм си намерил правилната работа.

Тя нямаше какво да отговори, така че продължихме в мълчание.

След известно време тя каза:

— Ако изникне нещо за тази вечер, през цялото време си бил пред погледа ми.

— Нищо няма да изникне — уверих я. — Но все пак благодаря.

— И може би някога ти ще направиш същото за мен.

— Без „може би“.

Тя ме стрелна с очи, после се загледа напред в тъмния път.

— Това е работа.

„А какво беше първото ти впечатление?“ — помислих и отвърнах:

— И става все по-тежка.

Тя кимна, после каза:

— Добре.