Нелсън Демил - Последният скок на лъва

На няколко метра от вратата спря, пусна дръжката на куфара и се престори, че проверява джобовете си дали документите и портфейлът са на място, както правеха мнозина, преди да излязат от охранявания район. Всеки, който го наблюдаваше, щеше ясно да види, че не изгаря от нетърпение да се махне оттук. А самият Халил щеше да види дали някой не проявява интерес към него. Знаеше, че американците и особено ФБР рядко прибягват до превантивни или прибързани арести. Но те следят. И продължават да те следят. Виждат с кого се срещаш, къде ходиш и какво правиш. И седмица или месец по-късно си правят арестите и ти благодарят за оказаната помощ.

Мина през вратата и се озова в оживения терминал.

Малка група посрещачи очакваше пристигащи приятели или роднини. Друга група — шофьори с ливреи — стоеше в редица с табелки с имената на очакваните пътници.

Халил мина покрай тях и последва знаците, които го отведоха до стоянката за таксита. Излезе от Терминал 2 и се нареди на късата опашка. Такситата вземаха клиентите на конвейер. Само след минути той седна в едно и каза на шофьора:

— Хотел Бевърли Хилс.

Докато таксито излизаше от летището, Халил разсеяно забеляза, че денят е прекрасен. Беше идвал веднъж в Лос Анджелис и в района северно от града и тогава всеки ден като че ли беше чудесен. Че защо иначе някой би пожелал да живее на такова място?

— За първи път ли сте в Ел Ей? — попита шофьорът.

— Не.

— Харесва ли ви тук?

— Щом идвам пак.

— По работа или за удоволствие?

Убиването на господин Чип Уигинс щеше да е работа и удоволствие едновременно, така че Халил отговори:

— И двете.

— Пожелавам ви да си прекарате хубаво и да направите много пари.

— Благодаря.

Извади пътеводителя от сака си и се престори, че го чете. Шофьорът разбра намека и се умълча.

Халил измъкна от сака и огледалце и го постави между страниците на пътеводителя — държеше го вдигнат пред лицето си. Огледа колите зад тях, но не забеляза евентуални преследвачи. Излязоха на магистралата и поеха на север към Бевърли Хилс.

След половин час отбиха по дългата алея с палми, която водеше до измазания с розов хоросан хотел на хълма.

Растителността бе много буйна, забеляза Халил, и в този чудесен майски ден цъфтяха хиляди цветя. Сигурно Райската градина е изглеждала по този начин. Само че тук змиите бяха много и голата плът никога нямаше да стане повод за смущение.

Халил плати на шофьора, позволи на портиера да вземе куфара, но задържа сака, влезе в хотела и се регистрира под фалшивото си име. Младата рецепционистка го увери, че всички сметки, в това число и извънредните, са предплатени от фирмата му в Кайро и че не е нужно да й дава кредитна карта. Халил я уведоми, че тази вечер може и да не се върне в хотела и че не желае нежелани услуги, събуждания по телефона или сутрешен вестник. Всъщност искаше единствено спокойствие и уединение.

Заведоха го до апартамента му в основната сграда — просторен и слънчев, на втория етаж, с изглед към плувния басейн. Асад Халил излезе на малкия балкон и се загледа към басейна. Мъже и жени се разхождаха и се бяха излегнали по шезлонгите. Зачуди се на мъжете, които позволяват съпругите им да бъдат гледани полуголи от други мъже. Не се чудеше на жените, които не показваха срам. Жените си бяха безсрамни, стига да е позволено.

Откри, че се възбужда от тези жени, и когато на вратата се позвъни, трябваше да си свали сакото и да го държи пред себе си, докато отваря. Да, това бе друго нещо, което умът му контролираше трудно.

Беше пиколото с куфара му. Поинтересува се дали се е настанил добре и дали се нуждае от още нещо.

Халил го увери, че всичко е чудесно, и когато пиколото си тръгна, сложи на вратата табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и си разопакова багажа. После седна на бюрото, отвори бутилка вода и зачака мобилния телефон. Той иззвъня и Халил отговори:

— Хашим.

— Обажда се Габар — каза гласът на английски. — Добре ли пътувахте, сър?

— Да, благодаря. Как е баща ви?

— Много добре, благодаря.

След като уречените думи бяха разменени, Халил каза:

— Пет минути. Купил съм цвете за съпругата ви.

— Благодаря, сър.

Халил затвори и отново излезе на балкона. Сега забеляза, че много от мъжете са тлъсти и че доста от тях са с млади жени. Сервитьорки разнасяха подноси с напитки по шезлонгите и масите. Беше час за коктейли — времето да си замъглиш ума с алкохол. Асад Халил си припомни римските развалини в родната си Либия и си представи как тлъстите римляни в баните пият вино, поднасяно им от млади робини.