Нелсън Демил - Последният скок на лъва

Фарид Мансур не беше сигурен накъде да кара, но заподозря, че пътникът му е загрижен да не ги следят, затова направи няколко произволни завоя.

Излязоха на улица със скъпи магазини.

— Това е Родео Драйв, господине — отбеляза Мансур. — Само много богатите могат да пазаруват тук.

Халил продължи да мълчи.

В края на улицата с безбройните магазини обаче каза:

— Санта Барбара.

Мансур зави надясно по Уилшир Булевард и пое на запад съм залязващото слънце.

Продължиха по широкия булевард с неговите магазини и небостъргачи, в които имаше апартаменти и офиси. Трафикът бе натоварен и се движеха бавно.

— Много коли има тук — отбеляза Мансур.

— Изсмукват петрола от земята — отвърна Халил. Мансур си позволи да се засмее.

— И плащат добре за него.

— Да. От колко време си тук?

Мансур се поколеба.

— От осем години. — И добави: — Твърде дълго.

— Да, твърде дълго — съгласи се Халил. — Значи си бил в Бенгази, когато американците бомбардираха града.

— Да. Помня онази нощ. Петнайсети април осемдесет и шеста. Бях малко момче.

— Уплаши ли се?

— Разбира се.

— Намокри ли гащите?

— Господине?

— Понеже аз ги намокрих.

Фарид Мансур не знаеше какво да каже, така че си замълча.

— И аз бях момче, живеех в Ал Азизия в Триполи. Един от самолетите им прелетя точно над покрива, на който бях, и пусна бомба. Не пострадах. Но намокрих гащите.

— Аллах е бил милостив, господине — успя да каже Фарид Мансур.

— Да. Но майка ми, двамата ми братя и двете ми сестри се преселиха в рая онази нощ.

Мансур пое дълбоко дъх и тихо рече:

— Дано вечно обитават при ангелите.

— Да. Ще обитават.

Продължиха да пътуват в тишина. Накрая Халил попита:

— Защо правиш това?

Фарид Мансур обмисли отговора си. Да каже, че го прави за родината или вярата, означаваше да признае, че знае, че тук има нещо повече от това да помогне на гостуващ сънародник. Фарид Мансур не беше направил нищо незаконно — може би ако не се брои пластмасовата карта — и ако седящият до него смяташе да извърши нещо такова, той не искаше да научава за това.

— Мансур? Попитах те нещо.

— Да, господине… Аз… Помолиха ме да направя услуга на сънародник и…

— Някога да си привличал вниманието на властите?

— Не, господине. Живея кротко със семейството си.

— А жена ти? Тя с какво се занимава?

— С онова, с което се занимава всяка добра жена. Грижи се за дома и семейството.

— Добре. Значи малко допълнително пари са добре дошли.

— Да, господине.

— Цената на петрола пак се е повишила.

Мансур си позволи да се усмихне.

— Да, господине.

— Предполагам, нашият общ приятел ти е платил хиляда долара.

— Да, господине.

— Ще ти дам още хиляда.

— Благодаря, господине.

— И това цвете за жена ти.

Халил сложи цветето над жабката.

— Благодаря, господине.

Колата летеше на север по крайбрежната магистрала към Санта Барбара.

— Би трябвало да стигнем хотела след по-малко от два часа — каза Мансур.

Халил погледна часовника на таблото. Беше 19:30, слънцето потъваше в океана. По хълмовете от дясната му страна бяха накацали големи къщи, до една обърнати към морето.

— Това е по-живописният път до Санта Барбара, господине — каза Фарид Мансур. — Ако желаете, в неделя можем да се върнем по автострадата.

На Халил не му пукаше за пейзажите, пък и нито той, нито Фарид Мансур щяха да се върнат в Бевърли Хилс в неделя. Но за да го успокои, отвърна:

— Както кажеш. — И добави: — Оставям се в ръцете ти.

— Да, господине.

— А ние и двамата сме в ръцете на Всемогъщия.

— Да, господине.

Всъщност, помисли си Халил, Мансур щеше да се озове в ръцете на Всемогъщия след около два часа и най-сетне щеше да се прибере у дома.

А колкото до Чип Уигинс, който бе един от пилотите, бомбардирали Триполи преди седемнадесет години, и който може би бе убиецът на семейството му, той щеше да е в ада още преди слънцето да изгрее.

След това Халил щеше да продължи към Ню Йорк, за да уреди една друга недовършена работа.

На няколко километра северно от Санта Барбара Фарид Мансур зави към хотел Бест Уестърн, заобиколи сградата и спря на паркинга отзад. Халил слезе.

— Отвори багажника.

Мансур се подчини и Халил надникна вътре. В багажника имаше дълъг сак. Отвори го. Вътре имаше тежка щанга и касапски трион. Халил докосна острите му неравни зъби и се усмихна.

Затръшна капака на багажника и каза на Мансур:

— Заключи.