Нелсън Демил - Последният скок на лъва

— Свине — каза той високо. — Тлъсти свине за ножа.

Асад Халил мина през фоайето на Бевърли Хилс с цвете в ръка и хвърли безизразен поглед на неколцина други араби — мъже, които подражаваха като маймуни на облеклото и маниерите на американците и европейците. Знаеше, че тези хора са по-опасни за исляма дори от неверниците. С тях щяха да се разправят след това, без капка жалост.

Портиерът го попита дали ще желае такси. При предишното си посещение тук преди три години Халил беше забелязал, че в този град никой никъде не ходи пеш. Дори до следващата пресечка се отиваше с автомобил. Всъщност беше изненадан, че хотелът не предлага столове с колела и електромотори за гостите, решили да слязат до басейна. Римски свине.

— Чакам кола — отвърна той.

— Да, сър.

Един син Форд Таурус — чакаше наблизо — спря пред входа. Шофьорът не слезе, а само му даде знак. Халил бързо се качи на предната седалка и потеглиха.

— Добра вечер, господине — каза на арабски шофьорът, който се бе представил като Габар.

Халил не отговори.

Шофьорът подкара по дългата алея и каза:

— Наел съм стая на истинското си име в хотел Бест Уестърн в Санта Барбара.

Халил кимна и попита:

— И какво е то?

— Фарид Мансур, господине — отвърна шофьорът, но не попита какво е истинското име на пътника.

— И с какво се занимаваш тук, Мансур? — поинтересува се Халил.

— Доставям колети, господине.

— Добре. Моите колети при теб ли са?

— Да, господине. В хотелската ми стая, според инструкциите. Два заключени куфара, за които нямам ключове. Нали така, господине?

— А другите две неща, които поисках?

— Тук са, господине. В багажника.

— А картата?

Мансур мълчаливо му подаде пластмасова карта.

Халил я разгледа. От съображения за сигурност върху нея бе отпечатана съвсем малко информация. Нямаше го дори името на летището, на което можеше да се използва, нито конкретния портал, който отваряше. Всъщност върху нея имаше само числа.

— Как се сдоби с тази карта? — попита Халил.

— Всъщност, господине, не аз се сдобих с нея. Беше ми дадена от един наш общ приятел тук — отвърна Мансур. — Поръчаха ми да ви предам, че е взета назаем от друг приятел, човек на вярата, който няма да се нуждае от нея през следващите два дни. Но трябва да върна картата на общия ни приятел, за да може той да я предаде на собственика й. — И за да потвърди неведението си по въпроса, добави: — Не зная за кое летище е и до кой точно район дава достъп, но се надявам, че вие знаете.

— Защо каза летище? — попита Халил.

Фарид Мансур осъзна грешката си и опита да я потули.

— Общият ни приятел… той май го каза… но може и аз да съм разбрал погрешно или…

— Няма значение.

— Да, господине.

Халил прибра картата в джоба си.

Стигнаха до края на алеята и Фарид Мансур попита:

— Желаете ли да отидем в Санта Барбара още сега?

— Да.

Мансур понечи да завие надясно по Сънсет Булевард, но Халил го спря.

— Карай направо.

Мансур пресече Сънсет Булевард и продължи по Кенън Драйв с неговите големи частни къщи.

Халил погледна в страничното огледало, не забеляза евентуални преследвачи и попита:

— Колата е под наем, нали?

— Да, господине. Наех я за три дни, според инструкциите.

— Добре. — Значи колата нямаше да липсва на никого до понеделник.

Халил се загледа през страничния прозорец и Мансур отбеляза:

— Тук живеят богатите. Филмови звезди и акулите от филмовата индустрия.

— Греховете са добре платени тук — отбеляза Халил. Мансур отговори точно така, както се очакваше:

— Тук да. Но в ада ще трябва да платят много по-висока цена.

Халил не отговори на това и попита:

— От коя точно част на Либия си?

— От Бенгази, господине.

— Защо си тук?

Мансур се поколеба за момент.

— За да изкарвам пари за родителите си, господине, както и за родителите на жена ми, които живеят в Бенгази. — И побърза да добави: — Мечтата ми е да се върна в родината.

— Ще се върнеш.

— Да, господине.

— А жена ти? И тя ли е тук с теб, господин Мансур?

— Да, господине. Както и четирите ни деца.

— Добре. Обучени ли са във вярата ни?

— Разбира се, господине. Изучават Корана в училището към джамията.

— Добре. А жена ти знае ли, че ще отсъстваш от дома си два или три дни?

— Да, господине.

Двамата се умълчаха и Фарид Мансур осъзна, че този човек го кара да нервничи. Беше виждал хора като него в Либия, а понякога и тук, в джамията. Споделяха една и съща вяра, но по различен начин. И този човек… гласът му, поведението, очите… този човек беше по-различен дори от другите, които бяха различни. Този човек го плашеше.