Огледа служителите на гишетата с надеждата, че сред тях няма хора от арабски произход. Защото те биха могли да създадат проблем. Особено ако завържат с него на пръв поглед приятелски разговор. „И в кой квартал на Кайро живеете, господин Хашим?“ А ако приятелският разговор се водеше на арабски, можеше да се появи проблем с либийския му акцент. Асад Халил се запъти бързо — като повечето пътници към първото свободно гише.
Служителят, мъж на средна възраст, изглеждаше отегчен и уморен, но нищо не му попречи да го изгледа преценяващо. Взе паспорта, визата и митническата декларация и ги загледа, после прелисти паспорта, върна се на страницата със снимката и започна да мести поглед от нея към него и обратно. Халил се усмихна, както правят повечето хора на този етап. Мъжът, май беше латиноамериканец, попита:
— Каква е целта на посещението ви?
„Да убивам“ — помисли Халил, но отвърна:
— Туризъм.
Мъжът хвърли поглед на митническия формуляр.
— В Бевърли Хилтън ли ще отседнете?
— В Бевърли Хилс.
— И сте тук за две седмици?
— Точно така.
— Къде ще отидете след това?
„У дома или в рая“.
— У дома — отвърна Халил.
— Имате ли потвърден обратен полет?
Имаше, въпреки че нямаше да го ползва.
— Да.
— Имате ли резервация в хотел Бевърли Хилс?
Имаше. И знаеше, че не е нужно да я показва, освен ако не му я поискат.
— Да.
Мъжът се взря в дълбоките му тъмни очи и Халил усети, че този служител, видял и чул безброй неща през годините, таи някакво малко съмнение, което можеше да стане по-голямо в следващите секунди на изпитателно наблюдение. Халил остана безстрастен, без да показва никакви признаци на безпокойство или престорено нетърпение.
Мъжът насочи вниманието си към компютъра и започна да трака на клавиатурата, като от време на време поглеждаше паспорта.
Халил чакаше. Знаеше, че самият паспорт изглежда съвсем истински, прилично износен, с няколко входни и изходни визи — все от европейски страни с пряка връзка с Кайро. Информацията в документа обаче не беше истинска. Приятелите му от Ал Кайда, които знаеха много за сигурността на американските въздушни линии, за съжаление нямаха представа какво може да знае, открие или заподозре една компютърна база данни. Както винаги, всичко опираше до човека.
Паспортният служител загърби компютъра, погледна отново египетския турист, поколеба се за секунда, след което отвори паспорта и го подпечата.
— Добре дошли в Съединените щати, господин Хашим. Приятно прекарване.
— Благодаря.
Мъжът постави печат на митническия формуляр и Халил събра документите си и тръгна към конвейера за багажа.
Беше с още една стъпка по-близо до изхода, който се виждаше зад района за митническа проверка.
Застана при въртележката и зачака. Даваше си сметка, че го следят на мониторите също както и останалите пътници на Ер Франс. Именно тук хората понякога се издаваха, защото не подозираха или пък забравяха, че ги наблюдават. Халил възприе позата и празния поглед на другите уморени пътници, които се взираха в отвора на конвейера.
Честно казано, на гишето за паспортна проверка сърцето му затуптя малко по-бързо и това го изненада и дори го подразни. Много отдавна се беше тренирал — поне ума си — да остава спокоен при всички обстоятелства и тялото му се подчиняваше: кожата му си оставаше суха, устата му влажна, лицето и мускулите не се напрягаха и не издаваха страх. Все още обаче не се бе научил да контролира сърцето си — а ако можеше да се види или чуе, то щеше да издаде всичко, което умът се опитваше да преодолее. Помисли си, че това е интересно и може би не чак толкова лошо. Щом предстоеше да се бори и убива, беше добре, че сърцето му е готово като пистолет с вдигнат ударник.
Чу се рязък звън, замига червена светлина и конвейерът тръгна. След пет минути Халил взе куфара си и го задърпа към гишетата за проверка.
Имаше възможност да си избере инспектор и избра един, който му се стори по-небрежен. Млад мъж (никога не избирай жена, особено ако е привлекателна). Подаде му митническия формуляр. Мъжът го прегледа и попита:
— Нещо за деклариране?
— Не.
Мъжът погледна черния куфар зад Халил.
— Ако го отворя, ще намеря ли нещо, което не би трябвало да е там?
— Не — искрено отвърна Халил.
— Значи няма хашиш? — пошегува се мъжът. Халил отвърна на усмивката му с усмивка.
— За жалост.
— Благодаря.
Халил продължи нататък. Изходът бе само на десет метра и той знаеше, че ако смятат да го спрат, ще го направят именно там. Разбира се, нямаше оръжие, но знаеше, че са малцина онези, които не е в състояние да обезвреди или обезоръжи, а и се намираше близо до вратата, през която можеше да избяга в препълнения терминал. Имаше вероятност и да не успее да се измъкне, но ако се сдобиеше с нечие оръжие, можеше да убие доста от тях, като междувременно застреля и неколцина пътници. Не се боеше от смъртта — страхуваше се от залавянето. Провалената мисия плашеше душата му.
Читать дальше