Нелсън Демил: Последният скок на лъва

Тя се замисли за момент.

— Ами, пътува на юг, но няма багаж за летището. Освен ако не е бил натоварен предварително в багажника.

— Значи избираш север?

— Не. Казвам, че пътува на юг, но не към летището. А към Атлантик Сити.

Не следях нишката на мисълта, която бе повела госпожица Симс към Атлантик Сити, но се съгласих.

— Става. Десетачка.

— Петдесетак.

— Готово.

Втори екип докладва:

— Обектът отби към южния вход към Деветдесет и пето.

— Разбрано.

Значи беше или летището, или Атлантик Сити. Тези типове наистина ходят до АС да играят комар, да пият и да мърсуват. Не че бих разбрал нещо подобно от първа ръка. Но ми се е случвало на няколко пъти да проследявам разни Абдуловци дотам.

Все още виждах Втори екип, а те виждаха обекта.

— Подминаха изхода за Нюарк — съобщи Джейкъбс.

— Можеш да ми платиш още сега — каза госпожица Симс.

Нямах намерение да се предавам толкова лесно.

— Може пък да отива към Форт Дикс. Нали се сещаш, да шпионира военен обект. Той е от военното разузнаване — напомних й.

— Аха, значи шофьорът и мерцедесът са за прикритие, така ли?

Премълчах.

Продължихме със скорост 130 кмч по Шосе 95, известно тук като автострада Ню Джързи.

— Излезе извън радиуса от четиридесет километра — обяви госпожица Симс.

— Добре. Какво предпочиташ: да продължим със следенето или да му видим сметката?

— Просто правя констатация.

— Отбелязано.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Знаеш ли, май няма да е зле да се обадя за въздушна подкрепа — казах аз.

Тя не отговори, затова обясних:

— Имаме хеликоптер, който можем да използваме. Ще улесни нещата.

Започнах да превключвам радиочестотата, но госпожица Симс каза:

— Има резервация в Тадж Махал.

Махнах ръката си от копчето.

— Откъде знаеш?

— Подшушнаха ни.

— И кога смяташе да споделиш това с мен? — поинтересувах се.

— След като си вземех кифлата.

Малко се вкиснах. Всъщност май доста. Няколко минути по-късно тя ме попита:

— Какво, не ми ли говориш?

Наистина не й говорех, така че си замълчах.

— Но ние трябва да го последваме, за да сме сигурни, че наистина отива в „Тадж“ и отсяда там — каза тя и ме осведоми допълнително — Вече имаме екип на място, така че след като те го поемат, можем да се върнем в града.

Не отговорих.

— Не ми дължиш петдесетачка — увери ме тя. — Всъщност смятам да те черпя едно.

Нямаше смисъл да продължавам да се ядосвам, така че отвърнах:

— Благодаря.

Типично за федералните. Няма да ти кажат дори ако ти се подпали задникът. Освен това специалните агенти като госпожица Симс и жена ми са все юристи. Нужно ли е да продължавам?

Съобщих на Втори екип новата информация, но посъветвах Мел и Джордж да останат на линия в случай, че сведенията са неверни и Голямата птичка е тръгнал някъде другаде.

— Откъде разбра? — попита Мел.

— После ще ти кажа. Продължихме напред.

— Имаме около два часа — каза госпожица Симс. — Кажи ми всичко, което знаеш за наблюдението. Бих искала да знам какво си научил през последните четиридесет години.

Не беше чак толкова време и бях сигурен, че госпожица Симс го знае, но си прави гаргара с мен. Тя направо си имаше чувство за хумор, нещо много рядко срещано у колегите й, така че за да й покажа, че съм готин пич, и да й демонстрирам духа на съвместната дейност между ФБР и НЙПУ, казах:

— Добре. Ще говоря, а ти слушай. Въпросите после.

— Ще има ли изпит?

— Всеки ден.

Тя кимна.

Настаних се по-удобно и споделих обширните си познания за техниките на наблюдение, илюстрирани с пословични и лични истории — дори такива, които свършваха зле.

Престъпниците, които съм следил през годините, бяха по принцип доста тъпички, но когато влязох в Антитерористичната спецчаст, стана ясно, че онези, в чиито вратове дишаме — дипломати и заподозрени в тероризъм, — не са точно от същата порода. Тоест определено не са големи мозъци, но са параноици — отчасти защото част от тях идват от полицейски държави, което ги прави най-малкото чактисващи, когато са под око.

Вярна на думата си, госпожица Симс слушаше историите ми като омагьосана, без да ме прекъсва. Определено не си падам по фукането, но то си е момент от обучението, така че как можех да го избегна? И както казах, бях напълно честен с прецакванията.

По тази тема, както и по темата за умните лошковци, попадал съм само на двама зли гении през трите си години в Антитерористичната спецчаст. Единият беше американец, а другият либиец с доста сериозен зъб на САЩ — при това не само зъл и умен, а и съвършена машина за убиване. Опитът ми с либиеца нямаше толкова общо със следенето, колкото с ловеца и дивеча, и понякога не бях сигурен кое точно от двете съм.