Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

— Какво каза?

— Казах, че поне на всички е ясно от кого произхожда Сам — промърмори момчето.

— Много интересно — каза Матю. — И кого точно имаше предвид?

Ушите на Джонатан бяха аленочервени, беше забил упорито поглед в пода.

— Човекът — маймуна от тресавището — отрони той едва чуто.

— Имаш предвид трупа в торфеното находище? — предположи Матю. Зловещата находка беше основна тема на разговорите в селото през изминалите няколко дни.

Джонатан кимна и преглътна.

— Беше само шега.

— От шегите се очаква да будят смях — каза Матю с потиснат гняв. — В обидите няма нищо смешно. Освен това не е редно да се шегуваме с покойници. Когато този човек е бил жив, е имал приятели и роднини, които са го обичали. Представи си как би се почувствал ти, ако човек, когото обичаш, почине, и някой несъобразителен човек започне да се подиграва с това.

— Но, господине, нали няма живи хора, които са обичали човека — маймуна — обади се неудържимата Кайли.

Матю изпъшка скрито. Очертаваше се поредният от „онези“ разговори. Вярваше в ползата от това, което вършеше, но понякога му се искаше да не се беше старал толкова да развива естественото им любопитство.

— Защо го наричате „човека — маймуна“? — попита той.

— Ми щото така изглежда — обади се едно от момчетата. — По телевизията даваха нещо за оня, дето го намериха в Чешър. Приличаше на голяма маймуна.

— Затова му викаме човека — маймуна — допълни друг.

Сам Клулоу изсумтя.

— Това е глупост — каза той.

— Защо смяташ, че е глупост, Сам? — попита Матю.

— Защото човекът, когото намериха в торфищата на Чешър, е починал през Каменната ера. Затова изглежда така. Но онзи, когото откриха при скалите, не е умрял толкова отдавна. Затова и не прилича на маймуна, прилича на нас — каза твърдо Сам.

Думите му бяха посрещнали с подигравателен кикот.

— На мен не прилича — изтърси Джонатан. — Нашият Джейсън разправяше, че в лицето приличал на стара кожена торба — а той не може да не знае, нали играе дартс с Пол Листър, който намери тялото.

Джонатан се облегна назад, забравил скорошното си унижение, наслаждавайки се на вниманието на съучениците си.

— Така че той може да е един от нашите предци — продължи мисълта си Сам.

— Да — допълни оживено Кайли. — Може някой да го е убил и да го е заровил при скалите.

— Точно така — защо иначе ще е заровен в торфището? — обади се друг.

— Може просто да е претърпял някаква злополука, когато е минавал оттам — намеси се Матю, опитвайки се да овладее морбидния им ентусиазъм. — Може да е отишъл да нагледа овцете си, да е паднал и да е умрял там.

— Но нали тогава някой щеше да тръгне да го търси и биха намерили тялото му — изтъкна съвсем основателно Сам. — Единственият начин да се озове под торфа е някой да го е закопал — някой, който не е искал да се разбере какво се е случило с него. Мисля, че Кайли е права. Някой трябва да го е убил.

— Е, докато учените не приключат с изследванията си, не можем да бъдем сигурни в нищо — каза категорично Матю.

— Също като в „Ням свидетел“ — каза Кайли. — Докторите ще разберат от какво точно е умрял, и после полицаите ще трябва да открият как е станало.

Матю неволно се усмихна.

— Не ми се вярва да стане точно така, Кайли. Ако съдя по това, което се говори, дори човекът в торфището да е бил убит, неговият убиец също е мъртъв отдавна. Все пак, докато не разполагаме с факти, бих предложил да се занимаваме с това, което ни е известно — той вдигна ръка, за да прекрати бърборенето им. — И кой знае, може пък някой от вас да открие сред предците си някой, който е изчезнал точно по онова време.

Сам Клулоу го гледаше със зяпнала уста.

— Би било фантастично — въздъхна той.

Бях погълнат от поетичните си усилия — работех върху голяма поема, описваща собствения ми живот, и обмислях как да намеря подходяща илюстрация на това, което ми е най-скъпо, когато забелязах някакъв силует край градинската порта. На пръв поглед ми заприлича на някой от онези странници, които понякога спират на прага ни и молят за храна. Сестра ми обикновено им дава да хапнат и да пийнат, преди да ги отпрати по пътя им. Понякога дори е успявала да измъкне от тях различни истории, на които аз придавах по-късно поетична форма — затова и никога не съм я упреквал за тази скромна благотворителност. Човекът, застанал на портата, сякаш беше един от тях, със захабени от дълъг път дрехи и широкопола шапка, чието предназначение явно бе да го пази и от дъжд, и от слънце. Тъкмо се канех да го упътя към кухнята, когато той проговори. За мое учудване се обърна към мен с кръщелното ми име, а в тона му се долавяше топлота — така разговаряме с близки хора. „Виждам, че работиш упорито, Уилям. Казаха ми, че си станал най-прочутият поет на нашето време, а сега и сам се убеждавам“. Все още не можех да разбера кой е този човек, но той отвори портичката без повече церемонии и тръгна да прекосява градината, идвайки към мен. Беше кривокрак и като ходеше, се полюшваше, както правят моряците. Колкото повече наближаваше, толкова повече в съзнанието ми се оформяше едно невъзможно предположение.