Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Кени и Дениз не се замислиха нито за миг и заговориха един през друг:

— Беше на кино.

— С Кери.

— През уикенда, точно преди да я отвлекат.

— Филмът беше с Том Круз.

— Тя обожава Том Круз — употребяваха сегашното време като предизвикателство към съдбата.

— Но излезе и в понеделник.

— Обикновено не я пускахме да излиза вечерта, ако на другия ден беше на училище.

— Но случаят беше особен.

— Джако Ванс.

— Винаги е бил нейният герой.

— Щеше да открива ново заведение.

— По принцип не бихме я пуснали да ходи по заведения.

— Разбира се, нали е само на четиринайсет години.

— Но майката на Кери отиде с тях, затова решихме, че всичко ще бъде наред.

— Така и стана.

— Прибра се точно навреме, както беше обещала майката на Кери.

— Колко беше щастлива Стейси! Беше успяла да вземе и автограф от него!

— Личен. Снимката беше надписана лично за нея.

— Беше я взела със себе си. Когато изчезна.

Кени и Дениз помълчаха малко, докато преглътнат мъката си.

Кей се обади:

— Имаше ли някаква промяна у дъщеря ви след тази вечер?

— Беше много възбудена, нали, Кени? Не можеше да повярва, че мечтата й да разговаря с Джако Ванс се е сбъднала.

— Значи наистина е разговаряла с него, така ли?

Кей се опита да подхвърли въпроса небрежно. Но моделът, който бе доловила, се оформяше все по-ясно след всеки нов разговор.

— Ходеше като занесена — потвърди бащата на Стейси.

— Все мечтаеше да работи един ден в телевизията — поде майката.

— Вашите хора предполагаха, че е избягала в Лондон, за да си намери работа в шоубизнеса — каза презрително Кени. — Стейси никога не би направила такова нещо. Беше много разумно дете. Беше съгласна с нас. Трябваше да учи, да издържи матурата, пък после щяхме да му мислим.

Можеше наистина да пробие в телевизията — каза тъжно Дениз.

— Толкова беше хубава.

Кей се намеси, преди отново да се отплеснат.

— Разказа ли ви за какво е разговаряла с Джако Ванс?

— Не, само каза, че се държал много дружелюбно — отвърна Дениз. — Но не е споменавала да й е казвал нещо специално, нали, Кени?

— Той няма време да се занимава конкретно с всекиго. Зает човек. Стотици хора го притискат за автографи, да разменят по някоя и друга дума или да се снимат с него.

Последните думи увиснаха във въздуха като отблясък след заря.

— Да се снимат с него… — повтори Кей едва чуто. — А Стейси беше ли успяла да се снима с него?

Двамата кимнаха едновременно.

— Майката на Кери ги беше снимала.

— Мога ли да видя снимката?

Сърцето на Кей биеше като барабан, дланите й се бяха изпотили.

Кени се приведе към една ниска масичка, боядисана в цвят, непознат в природата, и взе от долния й плот албум, подвързан с щампована кожа. Без да се колебае, той го отвори веднага на последната страница. Там бе залепена увеличена любителска снимка, на която се виждаше Джако Ванс, заобиколен от много хора. Кадърът беше крив, някои лица — не на фокус. Но момичето, което стоеше точно до Джако Ванс, момичето, с което той очевидно разговаряше, поставил ръка на рамото му, навел глава към лицето му, момичето, което го гледаше с предания поглед на малко кученце, беше несъмнено Стейси Бъртън.

Уортън не очакваше, че ще му бъде толкова трудно да се добере до сержант Крис Дивайн. Когато я потърси в службата й след първото й обаждане, за да даде показания по телефона, установи, че е помолила да я освободят за два дни поради загуба на близък. Това беше първият случай, когато Уортън разбра, че някой скърби искрено за Шаз Боуман; не на него бе възложено да съобщи новината на съсипаните й родители.

Когато Крис отговори на съобщението, записано на телефонния й секретар, Уортън вече пътуваше за Лондон, за да разговаря с Ванс и жена му. Най-лесното беше да се срещнат в нейното жилище, след като той свършеше работата си.

Крис се понрави на закоравелия полицай още в мига, когато отвори вратата и го посрещна с думите:

— Искрено се надявам да хванете това копеле.

Артистичните фотографии на красиви жени, окачени по стените на апартамента й, не го притесниха ни най-малко. Беше работил с лесбийки и преди и отдавна бе стигнал до извода, че те далеч не смущават толкова работната атмосфера, колкото хетеросексуалните жени. Помощникът му беше малко по-притеснен и предпочете да седне с лице към стъклената стена, през която се виждаше старинната църква, стърчаща неуместно насред комплекса „Барбикан“.

— И аз се надявам на същото — каза той и седна в единия край на прекалено мекия диван и се замисли за миг дали изобщо някой може да спи на такова нещо.