Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Преди да успее да последва потните спортисти към съблекалните, непознатият застана пред него и тикна пред очите му полицейска карта. Движението беше прекалено бързо, та Джими не видя точно от кой отдел е, но картата си беше карта.

— Младши следовател Джексън — представи се той. — Съжалявам, че прекъсвам работата ви, но бих ви помолил да ми отделите един час.

Джими зацъка, а лицето му се изкриви в кисела гримаса.

— Моите момчета не употребяват наркотици — каза той. — Отборът е чист и всички го знаят.

Леон поклати глава и се усмихна.

— Работата няма нищо общо с отбора. Необходими са ми сведения, които се отнасят почти до праисторическата епоха.

Не се забелязваше и помен от хлапашкия жаргон, който употребяваше в разговор с колегите си.

Леон забеляза, че Джими следи с поглед момчетата от отбора и прецени, че сигурно има още какво да им казва. Затова добави бързо:

— Няма нищо тревожно, честна дума. Вижте какво, забелязах едно прилично кафене малко по-надолу от стадиона. Искате ли да се срещнем там, когато си свършите работата, и да поговорим?

— Добре, добре — прие Джими, макар и с нежелание. Половин час по-късно вече седеше срещу Леон пред чаша чай и чиния, препълнена със сладкарски изделия от вида, който е донесъл на Шотландия прозвището „Страната на Сладкишите“. Трябва да е голяма работа, каза си Леон, докато наблюдаваше как Джими поглъща кокосови сладки. Всички големи спортисти в неговата област, които бяха познати на Леон, бяха едри мъже, масивни, с широки рамене и мускулести бедра. Но Джими Линдън приличаше по-скоро на средновековен аскет. Беше типичен бегач на дълги разстояния, същество, състоящо се само от кости и сухожилия, от тези, които финишират първи по маратоните сякаш без усилия, като че ли могат веднага да продължат нататък.

— И така, за какво става дума? — Джими избърса изненадващо изискано устата си с истинска памучна носна кърпичка с бродиран монограм, която извади от ръкава си.

— По причини, които скоро ще ви се изяснят, не мога да съобщавам много подробности. Водим следствие по един случай, който може да е свързан с далечното минало. Надявах се, че вие можете да ми дадете някои полезни сведения.

— За какво? Единственото нещо, от което разбирам, е леката атлетика, синко.

Леон кимна и проследи последния път на една бисквита.

— Имам предвид един период от време преди дванайсет или повече години.

— Когато работех на юг? Преди да се върна тук?

— Именно. Когато тренирахте Джако Ванс — отвърна Леон.

По лицето на Джими премина сянка. Той наклони глава на една страна и каза:

— Да не искаш да кажеш, че някой се опитва да накисне Джако и си въобразява, че ще му се размине?

Воднистосините му очи светнаха развеселено.

Леон смигна.

— От мен не сте чули нищо, господин Линдън.

— Джими, синко, всички ми викат Джими. Значи Джако Ванс, а? И какво бих могъл да ти кажа за момчето — чудо?

— Всичко, за което се сетиш.

— С колко време разполагаш?

Леон се усмихна мрачно. Не беше забравил целта на посещението си в Единбург.

— Колкото искаш, Джими.

— Да започваме тогава. Доколкото си спомням, той спечели шампионата за възрастова група под петнайсет години, когато беше само на тринайсет. По онова време тренирах националния отбор и още щом го видях, казах, че той е най-добрият ни шанс за олимпийско злато от едно поколение насам. — Той поклати глава. — При това бях прав. Горкият. Ужасна работа е да наблюдаваш отстрани състезанието, което е трябвало да спечелиш, докато се учиш как да си служиш с изкуствената си ръка. Никой не заслужава такова нещо — Леон схвана недоизказания край на изречението — „дори Джако Ванс“.

— Не е ли мислил да участва в олимпиадата за инвалиди? — попита Леон.

Джими изпръхтя иронично.

— Кой, Джако ли? Това би означавало да признае, че е инвалид.

— Значи ти започна да го тренираш, когато той беше на тринайсет години?

— Така е. Тренираше като луд, признавам му го. Имаше късмет, че живее в Лондон, защото беше близо до мен и до стадионите, но Бог ми е свидетел, той се постара да се възползва пълноценно от шансовете си. Помня как често го питах няма ли си дом, където да се прибере.

— А той какво отговаряше?

— О, просто свиваше рамене. Имах впечатлението, че майка му не се интересува особено какво върши той, стига да не й се пречка. Разбира се, баща му вече не живееше с тях. Бяха разведени или просто разделени, нещо такова.

— Родителите му не идваха ли на стадиона?