Вэл Макдермид: Струна в кръвта

Трудно е да си представя как бих написала тази книга без помощта, която ми оказаха много хора. Затова искам да благодаря на Шийла Радфорд, доктор Майк Бери, Джей Пена, Пола Тайлър и доктор Сю Блек за тяхното добро желание да споделят с мен експертните си познания. Дължа голямо извинение на Едуина и Лесли, които се ровиха като луди, докато ми осигурят справка за текст, който отпадна при редакцията. Без Джим и Саймън от Торнтън Електроникс, и без Мак и Манда, сигурно щях да получа нервен припадък, когато хард дискът се повреди. Но постоянството и проницателността на три жени ми помагаха до самия край. Затова тази книга е за Джулия, Лизан и Бриджит.

Убийството е като магия, мислеше си той. Ловкостта му винаги мамеше очите, и така щеше да бъде и занапред. Той беше като пощальон — минава да остави пощата, а после всички в къщата са готови да се закълнат, че не са идвали никакви посетители. Това съзнание беше заложено в него, също като пейсмейкър у сърдечноболен. Без силата на тази магия би бил мъртъв. Или почти.

Разбра, че тя е следващата още в първия миг, когато я видя. Дори преди да срещне очите й, вече знаеше. Тази много специфична комбинация, която отговаряше на понятието „съвършенство“, винаги бе съществувала в речника на сетивата му. Зрелост и невинност, гарвановочерна коса, немирен поглед. Никога досега не бе грешил. Благодарение на този инстинкт беше все още жив. Или почти.

Следеше я как го наблюдава, и над бръмчащите разговори на тълпата в главата му зазвуча детска песничка: „Джек и Джил с ведро вода по хълма се качили. Надолу се търкулнал Джек и счупил си главата…“. Звънката мелодия се усили и се разби като пролетен прилив във вълнолома на съзнанието му. А Джил? Какво станало с Джил? Знаеше отлично какво е станало с Джил. И се случваше отново и отново, повтаряше се като онова варварско детско стихче. И никога не му беше достатъчно. Никога не добиваше чувството, че наказанието е достатъчно за престъплението.

Затова трябваше да има още наказания. И ето го сега — следи я как не откъсва очи от него, как улавя погледите, които той й праща погледи, които говорят: „Забелязах те. Ела насам и може да ти обърна повече внимание“. И тя разчиташе посланието, разчиташе го съвсем ясно. Беше толкова предсказуема; животът все още не беше успял да нарани очакванията й. Усмивка на разбиране се помни в ъгълчетата на устата й, и тя направи първата крачка от едно дълго и (поне за него) вълнуващо пътуване за опознаване на страданието. Страданието, що се отнасяше до него, не бе единствената жизнена необходимост, но със сигурност една от най-важните.

Тя започна да си проправя път към него. Той беше забелязал, че правеха това по различни начини. Някои тръгваха смело, направо; други се навъртаха колебливо наоколо, несигурни дали са разчели правилно погледите му. Тази предпочиташе заобиколния път, стесняваше постепенно кръговете около него, като че ли проследяваше със стъпките си спираловидната вътрешност на гигантска раковина, нещо като миниатюрен двуизмерен образ на галерията „Гугенхайм“. Вървеше с равномерни, уверени крачки, очите й не се откъсваха от лицето му, като че ли между двамата нямаше никакви пречки или поводи за отклонение. Дори когато се падаше зад гърба му, той чувстваше погледа й, но според него така и трябваше да бъде.

Начинът, по който тя тръгна към него, започна да изгражда някаква представа за нея. Тя искаше да се наслади на очакването на срещата. Искаше да го види от всеки възможен ъгъл, да запечата образа му завинаги в съзнанието си, защото смяташе, че това ще бъде единствената й възможност за толкова подробен оглед. Ако някой можеше да й каже какво я очаква в действителност, тя сигурно би припаднала от вълнение.

Най-сетне постепенно стесняващата се орбита я доведе в обсега му. Сега ги разделяше само тесен кръг от един-два реда обожателки. Той я погледна право в очите, пусна в действие чара на погледа си, кимна учтиво на заобиколилите го жени и направи крачка напред. Почитателките му покорно направиха път, докато той казваше:

— Радвам се, че се запознахме, бихте ли ме извинили?

По лицето й прелетя сянка на несигурност. Какво трябваше да направи, да отстъпи като останалите или да остане под хипнотизиращото въздействие на погледа му? Нямаше място за колебание; не би могло и да има. Тя беше пленена, действителността на това, което се случваше тази вечер, надхвърляше и най-смелите й фантазии. Той проговори: