Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Уортън се усмихна търпеливо.

— Разбирам напълно прекалено емоционалното ви отношение към случая — Крис кипна, но замълча и Уортън продължи. — Но мога да ви уверя, че вече разговарях с господин Ванс и по нищо не личи той да е имал нещо общо с убийството. Той ме уведоми, че Боуман само го е попитала дали може да си спомни някое момиче от така наречената група по статистически показатели, и дали не е виждал някое от тях в компанията на редовен посетител на неговите срещи с публиката. Той казал, че не може да си припомни нито едно от тях и с това всичко приключило.

— И вие приемате думите му на доверие? Просто така?

Уортън сви рамене.

— Както вече казах, защо не? Къде са доказателствата, че нещо може да не е така, както той го представя?

Крис стана рязко и взе пакет цигари от масичката в ъгъла. Запали и застана отново точно срещу Уортън.

— Той е последният човек, който я е видял жива — повтори тя сурово.

Усмивката на Уортън бе замислена като успокоителна, но само успя да я вбеси окончателно.

— Ако позволите, не можем да бъдем сигурни в това. В бележника й, под записката за срещата с Ванс, е написана буквата Т. Изглежда, че е имала среща с още някой. Не се ли сещате за човек, чието име започва с „Т“, сержант?

Крис всмукна дълбоко от цигарата, издиша бавно и отвърна.

— Не. Съжалявам.

— Не ви ли мина през ума, че може да става дума за Тони Хил.

Тя сви рамене.

— Може, разбира се. Със същия успех може да означава, че е имала намерение да отиде да играе на електронните игри в Трокадеро. Пред мен поне не е споменавала, че смята да се среща с още някого.

— Не дойде ли после тук?

Крис се намръщи.

— Защо да идва?

— Казахте, че сте били приятелки. Дошла е до Лондон. Предположих, че може да е наминала, особено след като сте й оказали такива услуги.

Сега гласът на Уортън звучеше по-сурово и брадичката му щръкна войнствено напред.

— Не е идвала тук.

Крис стисна плътно устни.

Уортън настоя, търсейки някакво слабо място.

— Защо ли, сержант? Може би е предпочитала да общува с вас само от разстояние? Особено напоследък, откакто си е имала ново гадже?

Крис отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане, инспектор Уортън.

— Много интересен отговор, сержант Дивайн.

Уортън се изправи умишлено бавно и погледна към помощника си, за да се убеди, че той продължава да води записки.

— Ако ви се иска да обиждате интелекта ми и да петните паметта на Шаз, няма да го правите в моя дом. Ако ви трябвам за нещо, можете да ме призовете официално. — Тя остана облегната на рамката на вратата и ги проследи, докато стигнаха до асансьора.

— Задник — промърмори тя под нос. Затвори тежката врата, отиде до телефона и набра един номер. Беше на нейна някогашна приятелка, която сега работеше във Вътрешно министерство.

— Дай? Слушай, скъпа, направи ми една услуга. Имате в щатните си таблици един психолог на име Тони Хил. Трябва ми личният му телефонен номер…

Джими Линдън забеляза младия чернокож мъж още преди той да заеме мястото си на шестия ред на празната трибуна. Дългогодишната работа като селекционер на млади спортисти го бе приучила да забелязва непознати още при първата им поява. Човек трябваше да пази децата не само от перверзни типове. Не по-малко опасни бяха дилърите на наркотици и техните обещания за магията на стероидите. А момчетата на Джими бяха най-податливи на такива примамки. Всеки, който мечтаеше да спечели шампионска титла в дисциплини като мятане на копие, диск или чук, имаше нужда точно от този тип мускули, които се изграждат много по-лесно с анаболни стероиди, отколкото с упорити тренировки.

Да, винаги си струваше да си нащрек с външни хора, особено тук, на стадион „Медоубанк“, където тренираше шотландският юношески отбор — момчетата бяха подбрани лично от него, всички изпълнени с мечти за шампионски титли. Джими отново погледна към непознатия. Имаше спортна фигура, но ако някога се е надявал да стане състезател, е трябвало да зареже фасовете много, много отдавна.

Тренировката приключваше. Момчетата започнаха да навличат анцузите си. Джими забеляза, че непознатият стана и потъна надолу по стълбите. След минута се появи долу на терена, размахвайки някаква карта. Очевидно беше тук по служба. Джими почувства как мускулите на гърба му леко се отпускат и едва сега осъзна, че е бил напрегнат. Старостта вече го нагазваше. Имаше време, когато в тялото му не можеше да трепне нерв, без той да го почувства.