Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Но за разлика от повечето си колеги, Кей никога не се бе стремила да блести. Единственото, което бе очаквала, когато постъпи в полицията, беше много работа, сигурно работно място и прилична заплата. Удовлетворението от работата на криминалист бе за нея истинска изненада. А се оказа, че е добра в професията, и то именно поради способността си да забелязва незначителни подробности, която някои нейни колеги определяха като вманиачаване. Профилирането й се стори съвършената област, в която би могла да оползотвори пълноценно вродената си наблюдателност. Но никога не си бе представяла, че първият й случай ще я засяга толкова пряко, и най-вече че ще го преживява толкова тежко. Никой на този свят не заслужаваше да му се случи това, което бе понесла Шаз Боуман, и беше недопустимо човекът, който го бе извършил, да остане на свобода.

Това беше мисълта, която крепеше Кей, докато кръстосваше Англия. Беше забелязала, че всички градове, които трябваше да посети, се намираха близо до магистрала или поне до някой главен път, осеян със заведения за бърза закуска и бензиностанции. Чудеше се дали това може да има някакво отношение към случая. Възможно ли бе Ванс да си е уговарял срещи с жертвите си на такива места, до които бе лесно да се доберат на автостоп? Това бе кажи–речи единственото хрумване, което се роди в главата й след два дни упорита работа. Това и една далечна, смътно оформяща се представа за някакъв съществуващ модел. Разказите на родителите бяха мъчително еднакви и мъчително лишени от интересни подробности, особено по отношение на Ванс. Бе говорила и с приятели на две от изчезналите момичета, но и те не можаха да й кажат нищо. Проблемът не беше в това, че нямаха желание — Кей беше от хората, с които всеки е склонен да разговаря. Невзрачният й външен вид беше добра маскировка на интелекта й; жените не я чувстваха като съперница, а мъжете не я приемаха като предизвикателство за своята мъжественост. Не, никой не се бе опитал да скрие нещо — хората просто нямаха какво да й кажат. Да, изчезналите момичета били луди по Джако, да, всички са ходили на негови срещи с публиката, да, очаквали събитието с голямо вълнение. И нищо повече от това.

Малко преди Грантъм тя вече се движеше на автопилот. Две нощи, прекарани в мотели с прекалено меки легла, на фона на несекващия шум на нощното движение по шосетата — това определено не беше начинът да се подготвиш за важен разговор, но все пак бе по-добре, отколкото да не спиш изобщо, каза си Кей с прозявка, преди да натисне звънеца.

Кени и Дениз Бъртън като че ли не забелязаха колко е изтощена. Бяха изминали две години, седем месеца и три дни, откак Стейси бе излязла от къщи и не се бе върнала никога вече. Сенките под очите на родителите й подсказваха, че надали са прекарали и една спокойна нощ оттогава насам. Двамата си приличаха като близнаци — ниски и набити, с бледата кожа на хора, които рядко излизат на открито, и къси, подпухнали пръсти. Като гледаше окачените по стената снимки на стройната им, преливаща от жизненост дъщеря, й бе трудно да повярва в законите на генетиката. Седяха в дневна, която бе същинска илюстрация на израза „място за всичко и всяко нещо на мястото си“. Тук имаше ъглови остъклени шкафове, ниши с рафтове, претъпкани с безброй статуетки и други дреболии; камина, явно правена по специален модел с още ниши. Беше претъпкано, съвсем традиционно обзаведено помещение. Електрическата печка работеше толкова силно, че Кей едва не се задуши. Нищо чудно, че Стейси е искала да се измъкне оттук.

— Беше прекрасно дете — каза тъжно Дениз. Кей започваше да мрази този израз, защото той прикриваше всичко действително важно, което би могла да научи за личността на търсеното дете. Изразът й напомняше потискащо и за собствената й майка, която упорито отказваше да приеме действителната личност на дъщеря си и се криеше зад подобни фрази.

— Не като някои — продължи мрачно Кени, приглаждайки косата си назад над плешивината, която създаваше впечатлени, че ще се надигне като цицина на герой от рисувано филмче. — Кажехме ли й да се прибере в десет, точно в десет си беше у дома.

— Никога не би избягала — поде отново Дениз — следващата фраза от тирадата, на обичайното място, по обичайното време. — Нямаше причини да бяга от къщи. Била е отвлечена. Няма никакво друго обяснение.

Кей пропусна да изтъкне болезнено очевидното.

— Искам да ви задам някои въпроси за последните дни, преди Стейси да изчезне — поде тя. — Като изключим това, че е била на училище, ходила ли е някъде другаде през последната седмица?