Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Пожарникарите умират, докато потушават пожари — каза възмутено Дай Ърншоу. — Вдишват дим, получават обгаряния. Как така тъкмо пожарникар ще предизвиква пожари? Трябва да е напълно луд, а вие току-що казахте, че не е. Това е абсолютно противоречие.

— Не е луд — потвърди уверено Карол. — Изпаднал е в отчаяние, но не страда от психическо заболяване. Търсим човек, който така е затънал в дългове, че не мисли за нищо друго, освен да закрепи положението си от днес за утре. Не че иска да изложи колегите си на риск; просто не си позволява да мисли за това.

Тейлър поклати скептично глава.

— Много е гадно по отношение на хората от пожарната — възпротиви се той.

— Не повече от постоянните проверки за корупция в полицията по външни сигнали. Знаете, че това се случва непрекъснато — каза сухо Карол. Прибра документите обратно в куфарчето си и вдигна очи към тях.

— Още ли сте тук?

Лий хвърли догарялата си цигара през прозореца и се упъти с ленивата си походка към вратата.

— Започвам — каза той кратко.

Тейлър стана и демонстративно изпъчи външните си полови отлики.

— Аха — каза той, тръгна след Лий и направи знак с глава на Дай да го последва.

— Не бързайте толкова, да не се спънете — подвикна Карол подир тях.

Ако гърбовете можеха да говорят, гърбът на Дай Ърншоу би произнесъл съвсем ясно „Майната ти“.

Вратата се затвори зад тях. Карол се облегна назад и започна да масажира стегнатите мускули на врата си. Очакваше я дълъг ден.

Тони посегна към слушалката и измърмори автоматично в нея:

— Тони Хил на телефона, бихте ли почакали за минута?

После се обърна отново към компютъра, за да допише изречението, което бе започнал. Погледна слушалката до себе си, като че ли не си спомняше как се бе озовала тук, вдигна я и повтори.

— Да? Извинете, Тони Хил на телефона.

— Обажда се инспектор Уортън.

Тонът беше неутрален.

— Защо?

— Моля? — Уортън очевидно се обърка.

— Питам защо се обаждате. Не виждам нищо странно.

— Да, ясно. Ами просто от учтивост — грубият тон на Уортън опровергаваше думите му.

— Това вече е нещо ново.

— Не се правете на много хитър. Шефът може да ви прибере, когато поиска.

— Само заедно с адвоката ми. Имахте една възможност и я пропиляхте. Ще ми кажете ли как така станах обект на вашата учтивост?

— Обади ни се Мики Морган, телевизионната журналистка, която е съпруга на Джако Ванс, не знам дали знаете. Тя ни каза, че Боуман е била у тях в събота сутринта, за да разговаря със съпруга й. Отидохме до Лондон и разговаряхме лично с господин Ванс. Искам да ви уведомя, че човекът е абсолютно чист. Боуман може да се е правила на интересна пред вас, но не е била толкова ненормална, че да повтаря същите глупости пред него. Излиза, че просто искала да разбере дали е забелязал изчезналите момичета на своите срещи с публиката и дали не му е направило впечатление някой да се навърта около тях. Отговорите му и на двата въпроса били отрицателни. Нищо чудно, като се знае колко лица минават ежедневно пред очите му. Така че, доктор Хил, човекът очевидно е невинен. Те ни се обадиха, не сме ги търсили ние.

— И това е всичко? Джако Ванс ви е казал, че е помахал за сбогом на Шаз Боуман от входната врата, и вие приемате думите му на доверие?

— Нямаме основание да предполагаме нещо друго — каза строго Уортън.

— Последният човек, който я е видял жива? Доколкото ми е известно, по полицейски стандарти това лице винаги се проучва по-подробно.

— Не и когато не съществува връзка с жертвата, когато лицето е известно с безукорната си почтеност и се е разделило с жертвата дванайсет часа преди извършване на престъплението — тонът на Уортън ставаше все по-злобен. — Особено когато въпросното лице е еднорък инвалид, който би трябвало да е надвил млада, добре обучена служителка на полицията.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Можете да го зададете.

— Имало ли е свидетел на разговора или Ванс е разговарял насаме с Шаз?

— Жена му й отворила, но излязла веднага след това. Боуман е разговаряла с него сама. Но това не означава, че той задължително лъже. Аз имам опит в тези неща. Мога да усетя кога ме водят за носа. Приемете фактите, докторе. Преценката ви е била неточна. Не мога да ви виня, че се опитахте да отклоните вниманието ни, но смятам да продължа да се занимавам с хората, които действително е познавала.

— Благодаря, че ме уведомихте — Тони затвори веднага, защото се опасяваше, че няма да може да премълчи. Слепотата на животното, наречено човек, никога нямаше да престане да го удивлява. При това Уортън изобщо не беше глупав; чисто и просто, независимо от дългите години стаж в полицията, в неговото съзнание бе залегнало твърдото убеждение, че хора като Джако Ванс не могат да бъдат убийци.