Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Разбира се, оказа се, че греши. Вече почти час се катереше по скалите с градските си обувки, подхлъзваше се по търкалящи се камъчета, а на едно място едва не падна право долу в морето. Най-сетне откри мястото, след като едва не го подмина.

Изтощен, насинен и премръзнал, той насочи лъча на фенерчето си към неголямата бетонна постройка. Тя беше сгушена в една пролука между скалите и приличаше на сива кутия, висока не повече от седем фута. Малкият комин стърчеше в единия край на покрива като опашка. Имаше вход, но нямаше врата. Влизаше се направо в нещо като коридор, който веднага завиваше — чупката бе направена вероятно за да не нахлуват вътре дъждът и вятърът. Коридорът водеше към истинска килия, около шест на шест фута. На едната стена беше иззидана издатина с формата и размерите на легло. На отсрещната стена имаше открито огнище. Това беше всичко. Нямаше място, където би могъл да се скрие човек. Не беше място, където човек би могъл да си намери някакво занимание. Мерик не можеше да си представи как би прекарал тук дори един ден, да не говорим пък за година.

Той излезе отново навън и започна да се оглежда, осветявайки околността с фенерчето си. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Реши да остане докъм десет вечерта, а после да си тръгне. Ако Ник Сандърс пристигнеше тук след десет, надали би тръгнал нанякъде преди зазоряване. Ако, разбира се, изобщо имаше намерение да се появи на това място.

Близо до бетонната постройка Мерик откри едно подходящо място, на завет между скалите, и се сгуши там. Малко преди да пристигне, мина покрай бензиностанция, откъдето си купи тежък фенер с гумено покритие на дръжката, няколко кутии кока-кола, два пакета бисквити и чипс. Купи освен това един ужасно грозен ръчно плетен пуловер — надяваше се той да го предпази донякъде от студа. Но като че ли и той не вършеше работа.

Плисъкът на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали, му действаше хипнотизиращо. На моменти се унасяше, но се стряскаше, когато се размърдаше неволно и някоя издатина на скалата се забиеше в тялото му. В съзнанието му се въртяха хаотично мисли за Линди и синовете му. Нали заради тях беше тук. Дълбоко в себе си знаеше, че ожесточението, с което преследваше убиеца на Тим и Гай, се дължеше на надеждата да се сдобие с нещо като талисман — сякаш, ако заловеше убиеца, това би го предпазило по някакъв начин от опасността да загуби собствените си деца. Тази мисъл успяваше донякъде да неутрализира чувството за вина, задето бе изоставил Пола. Но за откриването на Пола работеха десетки техни колеги, а като че ли никой, освен него не се бе загрижил да открие убиеца на Тим и Гай — поне не достатъчно, за да тръгне по тази наистина неубедителна следа.

Минаваше седем, когато той долови някакъв нов шум в далечината, шум, различен от плискането и разбиването на вълни в брега. Нямаше съмнение. Насам идваше кола. Той се поразмърда и започна да разтрива премръзналите си крайници с надеждата да ги раздвижи. Не беше изключено и някой от обитателите на малките къщички да се завръщаше у дома, след като бе прекарал деня в неясни занимания някъде из тази забравена от Бога пустош. Но можеше и да е Ник Сандърс, упътил се към мястото, на което смяташе, че ще бъде в безопасност.

Минутите се влачеха бавно и му се струваха дълги като часове. Най-сетне иззад скалите проблесна светлина. Тя ставаше все по-ярка и силна, и когато се появи иззад една скална издатина, стана ясно, че това е лъчът на голям фенер. Мерик се приведе по-ниско, макар да знаеше, че надали някой би го забелязал сред черните скални грамади.

Лъчът се завъртя рязко и освети Замъка на отшелника. Първоначално Мерик изобщо не можеше да види човека, който държеше фенера. Но когато светлината потъна в тесния коридор на постройката, той успя да различи човешка фигура с голяма раница на гърба. Доколкото можеше да прецени, фигурата отговаряше по размери на прочетеното от него описание на Ник Сандърс.

Мерик преброи до шейсет, после се изправи. Трябваше да минат още две минути, докато краката му си възвърнат способността да държат тялото му. Той използва това време, за да се убеди, че белезниците, които бе донесъл, са отворени и готови за употреба, после стисна здраво фенера. Намери опипом пътя сред скалите и скоро се озова пред потъналия в мрак вход. Стараеше се да пристъпва съвсем тихо, заслушан в шумовете, които вдигаше влезлият преди него човек. Метално тракане на консервни кутии. Шумолене на найлонови пликове.