Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Тя се усмихна.

— Знам какво се опитваш да постигнеш. Само че няма полза. Няма смисъл да печелиш време, защото спасителният отряд не знае къде си.

Той се изправи.

— Не се опитвам да печеля време.

— Седни — заповяда тя.

— Предпочитам да стоя прав — отвърна той. — Нали ти е ясно, че за теб няма изход.

Тя присви очи.

— Обясних ти какъв е изходът. Ще твърдя, че си влязъл, за да се опиташ да подхвърлиш инкриминиращи улики. Заловила съм те на местопрестъплението, и докато сме се боричкали, съм те убила.

— Подценяваш противника. Именно тази грешка става причина за повечето провали.

Тя изпръхтя присмехулно.

— Какво толкова подценявам? И двамата знаем у кого е силата. Аз съм полицай. А ти? Някакъв странен дребосък, който се занимава с луди.

— Не, не, разбираш ме погрешно. Не съм аз този, който може да ти създаде проблеми. Разбираш ли, мисълта, че ще умра, не ме безпокои особено. Но твоят проблем е Карол Джордан. Споделих с нея подозренията си. Разбира се, тя ми се присмя. Но ако нещо се случи с мен, тя няма да остави нещата така.

Джен го изгледа с презрение.

— Няма да ме уплашиш с Карол Джордан.

— Точно това имам предвид, като казвам, че подценяваш противника. Би трябвало да се боиш от нея. Защото, за разлика от това, което ти си си втълпила за нея, тя съвсем не се притеснява, че ще си изцапа ръцете. Не е човек, който би се скрил зад някакъв неадекватен нещастник като Дерек Тайлър или Карл Макензи. Ще те унищожи, и то ще го направи по възможно най-тежкия за теб начин.

— Смятам да поема този риск.

Той й обърна гръб.

— Надали ще го направиш. Привикнала си други хора да рискуват вместо теб.

— Какво си въобразяваш? Накъде тръгна? — изкрещя тя, внезапно загубила контрол над себе си.

Той я погледна през рамо.

— Омръзна ми да си говоря с теб. Твоята история завърши, а аз си отивам у дома.

Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи напред и го сграбчи за ръката, завъртайки го към себе си. Ножът блесна във въздуха, гладен за човешка плът.

Щом видя ножа, Карол разбра, че трябва да действа незабавно. Хукна към задната врата на къщата и натисна дръжката на бравата. За нейно учудване вратата подаде, и тя връхлетя, залитайки, в кухнята. Видя пред себе си като в жива картина Джен и Тони — тя го нападаше, но ножът в ръката й не се виждаше, скрит зад телата им. От устата му се изтръгна болезнен стон.

— Хвърли ножа! — извика отчаяно Карол, докато прекосяваше с няколко широки крачки кухнята.

Когато чу вика, Джен се поколеба за секунда, но това беше достатъчно за Тони да се измъкне от траекторията на ножа. Тя хвърли поглед през рамо към Карол, а после очите й, изпълнени с омраза, се извърнаха отново към него. Карол измина последните метър — два, които ги деляха, скочи върху нея и я повали с инерцията на движението си.

Двете рухнаха на пода в боричкаща се купчина от преплетени крайници. Карол нямаше представа къде е ножът, но се опитваше да сграбчи китката на Джен и да я притисне към земята.

— Пусни ме! — извика Джен. — Боли!

— Хвърли ножа! — извика в отговор Карол. Лицето й беше на сантиметри от лицето на другата жена.

— Хвърлих го вече — почти изпищя Джен. — Махни се!

Тялото й се гърчеше под тялото на Карол. Тогава се намеси Тони и притисна с колене раменете на Джен към пода. Беше притиснал ръка към гърдите си, през пръстите му се процеждаше кръв.

— Ножът е на пода, Карол — каза той.

Карол се поизправи, задъхана, но продължаваше да притиска с тяло краката на Джен.

— Правиш ужасна грешка — изпъшка Джен.

— Надали — отвърна Карол. — Джен Шийлдс, арестувам ви по подозрение в съучастие в убийство…

— Ти май нищо не разбираш, а? — изкрещя Джен.

— Спести си репликите за стаята за разпити. Всичко, което кажеш, може…

— Карол, чуй ме — Джен събра последни сили, за да придаде на гласа си спокойствие и увереност. — В случая аз съм жертвата. Трябва да ме изслушаш.

Дон Мерик не помнеше да е мръзнал така през живота си. Вече дори беше спрял да трепери. Тялото му беше изпаднало в нещо като транс, натежало, с притъпени усещания. А от Ник Сандърс все още нямаше и следа.

Беше се добрал до Акмелвик на свечеряване. Селището се намираше в края на еднопосочен път, минаващ високо над дълбоко врязан в сушата залив, тънък като пръст. Малкото дървета, покрай които бе минал, растяха ниско приведени, по което можеха да се отчетат силата и посоката на ветровете в този район.

Мерик си каза, че това струпване на няколко постройки почти не заслужаваше име на самостоятелно селище. Младежкото общежитие беше затворено през зимния сезон, а край високата скална стена, простираща се до морския бряг, се бяха сгушили само няколко ниски къщички. Само в една от тях се виждаше светлина. Запита се дали да не помоли някой да го упъти, но после си каза, че надали ще е толкова трудно да открие този Замък на отшелника.