Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Много зле ли се чувстваш? — попита Карол.

— Боли адски и не спира да кърви.

По челото му бяха избили капчици пот. Карол изтича до кухнята и смъкна от закачалките две кърпи за съдове. Сгъна ги няколко пъти и го накара да ги притисне към широката рана през ръката му.

След няколко минути, които им се сториха много дълги, по предния прозорец преминаха отблясъци от синя светлина.

— Това е линейката — каза Карол. — Хайде, нека ти помогна да станеш.

Докато санитарите помагаха на Тони да влезе в линейката, Кевин вече беше качил Джен на задната седалка на полицейската кола. Стейси се канеше да влезе след тях, но Карол я повика.

— Имам нужда от теб тук!

Стейси я последва обратно в къщата.

— Този лаптоп има връзка с уебкамера, която предава на живо от мястото, където се намира Пола. Опитай се да откриеш всичко, което е във възможностите ти, Стейси.

Стейси кимна.

— По-добре ще е да отнеса лаптопа обратно в участъка — каза тя. — Там имам достъп до всичко необходимо.

— Добре. Само действай колкото е възможно по-бързо. Пола е още жива. Очевидно е, че Джен няма да каже къде е тя, затова трябва да я открием, преди да издъхне — каза мрачно Карол. Наблюдаваше как Стейси прибира лаптопа, лутайки се трескаво из разбърканите си мисли. Не помнеше такъв заплетен финал при нито един от водените от нея случай. Но вместо да се уплаши, тя изпита изненадващ прилив на енергия. Да, несъмнено се беше възстановила.

— Още нещо, Стейси — когато се върнеш, обади се на Дон Мерик по мобилния телефон и му кажи, че имам нужда от него. Да дойде тук. Аз трябва да отида до болницата, за да взема показания от Тони. Дон трябва да дойде, за да ръководи претърсването тук.

Петнайсет минути по-късно Карол говореше пред смесената група от специалисти по оглед на местопрестъплението и следователи.

— Трябва да открием къде е Пола. Трябва да има нещо, което да ни помогне — договор за наем, сметка, все нещо трябва да има. Трябва да действате бързо, но не забравяйте, че същевременно работата ви трябва да е безукорна. Не е необходимо да ви обяснявам какво зависи от нея. Вдигайте килимите, нарежете възглавниците, ако трябва. Не ме е грижа дори това място да заприлича на полесражение, след като минете през него — искам да откриете Пола.

Тя се извърна и заговори на най-старшия сред пристигналите.

— Отивам до болницата, за да взема показания от доктор Хил, а после ще започна да разпитвам Шийлдс. Ако откриете нещо, обадете ми се веднага. Няма да изключвам мобилния си телефон, изобщо не ме интересува дали влияе на болничните монитори — тя спря на прага и огледа за последен път екипа.

— Знам, че мога да разчитам на вас. И Пола го знае.

Тони седеше на ръба на кушетката в лекарския кабинет, в лявата си ръка държеше пластмасова чаша, пълна с неопределима кафеникава течност. В спешното отделение на „Брадфийлд Крос“ го приеха след по-малко от десет минути чакане — вероятно поради голямото количество кръв, което се бе просмукало в пуловера му. Сложиха му местна упойка, зашиха раната с осем шева и му казаха, без да бъдат категорични, че има шанс ръката му да не остане с трайно увреждане.

Завесите около кушетката се раздвижиха и лицето на Карол се появи в пролуката.

— Здравей — каза тя, промъкна се вътре и затвори отново пролуката в завесите зад себе си. — Как си?

— Ще живея — отвърна Тони.

Карол се намести на високата кушетка до него.

— Трябва да взема показания от теб.

Той се усмихна тъжно и уморено.

— Какво искаш да знаеш?

— Трябва да знам точно какво се случи между теб и Джен. Предисторията — как си се озовал там и какво, по дяволите, си си въобразявал, че правиш — това може да почака. Но искам да разбера как се стигна до финала.

— Реших, че единственият начин, по който бих могъл да те убедя, е да намеря веществени доказателства. Моя грешка — каза той и отпи една глътка от чашата. Като че ли беше чай, но не би се обзаложил, че е така.

— Намерих в една метална кутия за документи, скрита в дрешника й, снимки и дискове. Сред тях имаше снимки на жертвите, направени преди телата да бъдат открити. Снимки, правени вероятно от Карл Макензи.

— Знаеш за Карл, така ли?

Той кимна.

— Джен ми каза основното — и той продължи с разказа си, до момента, в който се бе обърнал, за да си тръгне.

— Тя ми се нахвърли — каза той. — Както и предполагах, че ще стори. Исках да я накарам да се чувства безсилна, да усети, че губи контрол над положението. Това беше единственият начин да намеря пролука в бронята й, което ми даваше някаква надежда да изляза оттам жив. Тогава се появи ти — допълни той с усмивка.