Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Но тя всъщност не си призна нищо, нали?

Той поклати глава.

— Не. Съжалявам. Репетираше пред мен версията, която използва после пред теб.

— Не се безпокой — каза Карол. — Ще успеем да я притиснем.

— А Пола? — попита Тони.

— Все още търсим. Ще я открием.

Възвърналата се увереност се бе изписала на лицето й и се долавяше в гласа й.

Въпреки тревогата за Пола, част от Тони ликуваше.

Ник Сандърс срита безжизненото тяло в краката си. Шибаното ченге беше провалило всичко. А планът му беше толкова добър! Щеше да се скрие за седмица — две, докато утихне суматохата — достатъчно време, за да си пусне и брада. После щеше да вземе ферибота за Ларн, а озовеше ли се в Ейре, лесно щеше да изчезне. А сега всичко се провали заради това досадно ченге. Щеше да се наложи да се укрива дълго в някоя планинска хижа, високо в заснежените части на планините; не би могъл да рискува слизане в населените места. По преценка на Сандърс материалите за преследвания убиец на деца щяха да се задържат по челните страници на вестниците за не повече от седмица, но убиецът на полицай щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно и да си остане такъв, докато бъде заловен. Сандърс обаче нямаше намерение да допусне такова нещо.

Той прибра отново вещите си в раницата, избърса кръвта от фенерчето в пуловера на Дон Мерик, и тръгна обратно през стърчащите наоколо скали към мястото, където беше оставил колата — почти в края на тесния макадамов път, водещ надолу към Акмелвик. Пътят водеше от последната къща на селото към скалистия нос. Ниските облаци бяха потопили всичко наоколо в мрак и Сандърс трябваше да ползва фенера — иначе рискуваше да падне и да си счупи някой крак по пътя сред зъберите, които го деляха от мечтаната сигурност.

Най-сетне успя да излезе на тясната пътечка между скалите. Дъхът му се открояваше като бяла пара в ледения въздух. По гърба му беше избила студена пот. Затича се тежко напред. Беше само на няколко фута от колата си, когато блеснаха дългите фарове на друга кола и го заслепиха, очертавайки силуета му на фона на неравната скална верига.

Съвсем отблизо се разнесе силен глас с подчертан местен акцент:

— Полиция! Трябва да поговорим с вас, сър.

Сандърс не се поколеба, а хукна веднага обратно по пътеката към морето. Чу зад себе си тежки стъпки и изпадна в паника. Отклони се от пътеката и се закатери по скалите. Беше изминал само десетина ярда, когато по скалите плъзнаха лъчите на мощни фенери и го откриха само за секунди. Той упорито продължи да бяга, но преследвачите му не бяха уморени, а имаха и предимството, че виждаха къде вървят.

Всичко свърши за минути. Двама яки полицаи изправиха падналия Сандърс на крака, сложиха му белезници и го повлякоха обратно към пътеката и чакащата кола.

— Защо е всичко това? — попита посъвзелия се Сандърс, докато вървяха.

— Вие ни кажете, сър. Хората с чиста съвест обикновено не бягат от полицията — отвърна по-възрастният от двамата полицаи.

— Уплаших се — заяви Сандърс. — Не можех да видя дали наистина сте полицаи. Откъде да знам, можеше да искате да ме оберете.

— Сигурно.

Когато стигнаха до колата, те го натикаха на задната седалка и включиха вътрешното осветление.

— Хубава цицина имате — отбеляза същият полицай. — Но и тя не върши работа като дегизировка, господин Сандърс. Вече ви очаквахме. Само че мислехме, че ще тръгнете към Замъка на отшелника, вместо да хукнете в обратната посока.

Сандърс мълчеше, най-вече защото не знаеше какво да отговори. Една-единствена сълза се стече от ъгълчето на окото му надолу по бузата.

По-възрастният полицай кимна.

— Добре тогава. Полицай Маккий ще остане с вас, докато аз поогледам пътя надолу към морето. Няма да се бавя.

В болницата позволиха на Тони да си върви, останали с погрешното впечатление, че оттам той ще отиде право вкъщи и ще си легне. Вместо това той помоли шофьора на таксито да го откара в полицията. Беше уморен, имаше силни болки, но го чакаше още работа. Знаеше, че единствената практическа помощ, която можеше да окаже на Карол в търсенето на Пола, бе да я посъветва как да води разпита на Джен Шийлдс, за да пробие защитата й. Затова и дума не можеше да става да се прибере у дома.

Когато се появи в участъка, завари Карол погълната от мъчителен разговор с Джон Брандън. Джен Шийлдс отказваше да ползва услугите на защитник, отказваше и да говори при официален разпит. Появата на Тони предизвика у Брандън учудващо, но видимо облекчение.