Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Тя дойде да ме вземе от „Брадфийлд Мур“ — каза той припряно, извади мобилния си телефон и набра с една ръка номера на болницата. — На телефона е доктор Хил. Трябва веднага да разговарям с дежурния санитар. — Той се обърна към Карол, докато чакаше да го свържат. — Трябва да отидеш веднага там. Доведете тук Дерек Тайлър. Някой трябва да стои неотклонно при него — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, докато успея да го убедя да даде показания. Не бива да остава сам. Тя го е програмирала да се самоунищожи — той заговори отново по телефона. — Винсънт? На телефона е Тони Хил. Случаят е много важен. Как е днес Дерек Тайлър?

— Странно, че питате именно за него, докторе. Стори ми се много оживен, едва ли не весел. Мълчеше, както винаги, но в поведението му се забелязваше оживление.

— Кога го видя за последен път?

— Доколкото си спомням, когато изгасихме осветлението. Не сме имали основание да го проверяваме след това.

„Да му се не види“.

— Винсънт, мога ли да те помоля за една услуга? Можеш ли да идеш и да видиш как е Тайлър? Но сега, незабавно.

Чойекът отсреща заговори малко учудено.

— Разбира се, но…

— И виж какво, Винсънт, обади ми се веднага след като го видиш.

Той изключи телефона.

— Карол, защо си още тук? Трябва да стигнем до Тайлър, преди да е станало късно. Трябва да говоря с него.

— Няма ли да е по-добре ти да идеш там и да говориш с него на място?

Той поклати глава.

— Там наблюдават потенциалните самоубийци на всеки петнайсет минути. Но ако го вземем тук, можем да сложим при него някой, който изобщо да не го изпуска от очи. Точно това ни е необходимо, ако искаме той да остане жив. Карол, трябва да ми се довериш за тези неща.

Тя се поколеба още миг, после каза:

— Добре, така да бъде.

Тръгна забързано по коридора, а Тони влезе в стаята за наблюдение. Вгледа се през огледалния прозорец в привидно напълно спокойната Джен Шийлдс. Арогантността й беше невероятна. Дори когато разбра, че прякорът й бе станал известен на хората, водещи разследването, не се беше уплашила, не беше побягнала. Продължи да работи спокойно и невъзмутимо, разчиствайки всеки потенциален повод за неприятности. Това, което го плашеше, бе нейната увереност в собствената й непобедимост. Тя като че ли имаше готов отговор за всичко. Тони се опасяваше, че ще съумее да накара съдебните заседатели да я харесат дотолкова, че да я оправдаят. Или поне да й простят.

Минутите минаваха, а Тони ставаше все по-неспокоен. Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се убеждаваше, че е станало най-лошото. На санитаря му трябваха не повече от четири-пет минути, за да стигне до стаята на Тайлър. Една минута, за да провери дали всичко е наред, после още пет минути, докато се върне. Десетина минути, не повече. Толкова бяха необходими на Винсънт, и след това трябваше да му се обади, ако всичко беше наред.

Но десетте минути станаха петнайсет, петнайсетте се проточиха до двайсет. Когато телефонът му най-сетне иззвъня, Тони едва не го изпусна, опитвайки се да го включи с лявата си ръка.

— Ало? Винсънт?

— Аз съм — каза отсреща Карол. Тези две думи бяха достатъчни на Тони.

— По дяволите — отвърна той.

— Пристигнах тук преди пет минути — продължи тя. — Всичко тук е нагоре с краката. Току-що бяха открили Дерек Тайлър мъртъв в стаята му. Казват, че си бил глътнал езика.

— Не вярвам — простена Тони.

— Ще ти се наложи да повярваш — отвърна мрачно Карол.

— Работата отива на провал, и все още нямаме никакъв шанс да открием Пола. Иде ми да се разплача.

— Можем да си поплачем заедно.

— Ще се видим, когато се върна в участъка. Тони… не продължавай разговора си с Джен, преди да съм се върнала. Обещаваш ли?

— Да. Трябва да обмислим какво да правим.

Ако изобщо бе останало нещо, което можеха да направят.

Полицейският участък, който Стейси бе напуснала само преди няколко часа, изобщо не приличаше на това, което завари, когато се върна. В една организация, задвижвана изцяло от информация, каквато е полицията, лошите вести се разпространяват с невероятна бързина. Дни наред отвличането на Пола Макинтайър беше изпълвало разговорите и цялата атмосфера със смесица от гняв, критика и опити да се прецени дали нещо е можело да бъде направено по-добре. Всеки имаше мнение по въпроса. Но новината за предателството на Джен Шийлдс въздейства със силата на ударна вълна, така че в полицията бе настанал момент, подобен на този след експлозия, когато и въздух, и звук са сякаш изсмукани от епицентъра. По коридорите беше тихо, хората се движеха някак потиснато, лицата им бяха едновременно гневни и озадачени. Когато влезе в отдел „Убийства“, Стейси забеляза насочените към нея враждебни погледи, сякаш поради самото си присъствие на случилото се носеше някаква отговорност за жестокия удар по самооценката на цялата организация. Тя знаеше, че хората вече започваха да пренаписват историята; някои търсеха начин да оневинят Шийлдс; други, с които тя беше работила постоянно, се опитваха да подчертаят, че нямат нищо общо с нея, трети пък твърдяха, че открай време са долавяли нещо нередно около сержант Шийлдс. Развръзката щеше да бъде тежка и мъчителна.