Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Не — прошепна тя. — Не е възможно. Той трябва да е тук някъде. Отиде да спи. В някакъв мотел. Не е възможно.

— Опасявам се, че няма място за съмнение, госпожо. Снимката на картата, която носи със себе си, е на същия човек. По всичко личи, че се е промъквал да огледа местността, и е причаквал Сандърс. Сборичкали се и Сандърс го ударил зле по главата. Утре сутринта сигурно ще знаем повече. Наистина много, много съжалявам, госпожо Джордан.

Карол затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Скри лице в ръцете си, после си наложи да се изправи на крака. После щеше да има време да скърби. Но сега трябваше да изпълни дълга си.

Тръгна бавно към вратата, пристъпвайки внимателно като пиян човек. Пое си дълбоко, треперливо дъх и заговори толкова високо, колкото можеше.

— Имам лоши новини — започна тя.

Тони продължаваше да се взира през огледалния прозорец. Знаеше, че трябва да се радва на новината, че Пола е освободена, но единственото, което изпитваше, бе горчивината от поражението. Най-сетне бе срещнал равностоен противник — престъпник, който устояваше на опитите да проникне в съзнанието му, и то видимо без никакво усилие. Техниките, които Джен бе развила, за да контролира мислите на другите, бяха развили у нея и забележителна способност да контролира собствените си реакции. Може би времето щеше да помогне да разбият защитата й, но Тони съзнаваше, че няма да разполага с време. Ако случаят изобщо стигнеше до съда, Джен щеше да бъде очарователна, щеше да вдъхва доверие — и най-вероятно щеше да бъде оправдана. Ако не успееше да убеди съдебните заседатели, би свършила в психиатрична лечебница за престъпници, но със сигурност не на място, където работеше той.

Разбира се, фактът, че Пола оцеля, беше голяма утеха. От чисто човешка гледна точка това беше възможно най-добрата развръзка. Но въпреки това той не можеше да потисне надигащото се отчаяние, докато наблюдаваше спокойната и самодоволна Джен Шийлдс.

Нямаше представа колко време беше седял в стаята, когато на вратата се почука. Тони прекоси стаята и отвори. Един униформен полицай застана неуверено на прага.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Хил. Но това току-що пристигна за вас — той подаде на Тони малък кафяв плик. — Един от санитарите от „Брадфийлд Мур“ го донесе.

— Благодаря — каза Тони. Затвори вратата и се зае да оглежда плика. Името му беше написано с големи, разкривени букви отгоре. Не познаваше почерка. Отвори плика и измъкна един-единствен лист евтина, тънка хартия за писма. Целият лист беше изпълнен със същите разкривени печатни букви. Отдолу се виждаше несръчен подпис: ДЕРЕК ТАЙЛЪР.

Тони не можеше да повярва на очите си.

„ДРАГИ ДОКТОР ХИЛ. СЕРЖАНТ ДЖЕН ШИЙЛДС Е ПАЯКА. ДЖЕН ШИЙЛДС МЕ НАКАРА ДА НАПРАВЯ ВСИЧКО. ТЯ ПРАВЕШЕ ЗАПИСИ И МИ ГИ ДАВАШЕ. ТЕ СА ЗАД РЕЗЕРВОАРА ЗА ВОДА НА ПОКРИВА НА «РОУМНИ УОК» 7 — ТАМ БЯХ НАЕЛ ГАРСОНИЕРА. НЕ СЪЖАЛЯВАМ ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИХМЕ ЗАЕДНО, НО НЕ ИСКАМ ДА ПОЕМА ЦЯЛАТА ВИНА.“

Рядко се среща нещо по-трогателно от тържественото погребение на служител в полицията. Десетки униформени полицаи и офицери, семейството и приятелите, още зашеметени от скръбта и повлечени от вълната на официалното сбогуване с покойния, заедно с цялата тържественост, на която е способна англиканската църква. Карол стоеше, заобиколена от всичките си подчинени, вперила очи пред себе си, вирнала брадичка, с униформената фуражка под мишница. Джон Брандън прочете прощалното слово, написано от нея в памет на Дон Мерик, докато синовете му стояха вкопчени в майка си — единственото познато за тях нещо в тази необичайна сцена.

Тони стоеше малко по-настрани. Очите му почти не се отделяха от Карол, а до него се беше изправила Пола, цялата напрегната, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите. Когато бе показал писмото на Дерек Тайлър на Карол, тя връхлетя като фурия върху сградата, където Тайлър бе държал малък партерен апартамент. Цялата й скръб и гняв заради смъртта на Дон Мерик се превърнаха в ожесточена решимост да събере всички необходими улики, за да не може Джен Шийлдс да се измъкне.

Записите бяха още там — три етажа по-нагоре, натикани между резервоара и една стена на покрива. Ужасяващото им послание беше безспорно и необоримо. Единственият човек, който отказваше да осъзнае това, беше Джен Шийлдс. Но това нямаше значение. Нямаше съдебни заседатели, които биха я оправдали при това положение. Тони почувства искрено съжаление към персонала на затвора, където тя щеше да излежава присъдата си.