Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Кевин навлезе с колата в квартал Микълфийлд, намали и спря на ъгъла, от който се влизаше в улицата, на която живееше Джен Шийлдс.

— Какво да правим? — попита той. — Уличката е сляпа. Ако дебне да ни види, ще ни забележи в момента, в който завием по нея.

— Колата е доста безлична — може да навлезем в улицата и просто да влезем във входната алея на друга къща близо до нейната. Вече е почти тъмно, пък и ние не правим нищо подозрително.

Кевин зави по уличката и почти веднага забеляза открояващата се кола на Джен.

— Изглежда, че си е у дома — каза той.

— Придържай се към плана — нареди Карол. — Ето, спри пред онази къща, през две от нейната — така, че самата къща да попречи да ни забележи, когато навлезем в алеята.

— И после? — попита Кевин. — Можем направо да влезем, да я арестуваме по подозрение и да претърсим къщата.

Някаква мисъл гризеше Карол.

— Някой знае ли къде е Тони?

— Каза, че си отива у дома, за да приготви профила — напомни й Стейси.

Карол извади мобилния си телефон и набра домашния номер на Тони. Сигналът отекна няколко пъти, после се включи телефонният секретар. Тя изчака да започне записът, после каза:

— Тони, обажда се Карол. Ако си там, отговори. Спешно е.

Почака половин минута, после изключи телефона. Опита да се обади на мобилния му телефон, но той звънеше безкрайно, без някой да реагира.

— О, да му се не види — изпъшка тя. Ужасно подозрение започваше да обзема мислите й.

— Няма причини да мислим, че той е в къщата — каза тревожно Кевин.

— Като изключим театралната сценка с изгубените ключове на Джен — Карол чувстваше как отделните части на пъзела си идват на местата, картината се оформяше ясно в съзнанието й.

— Каква сценка?

— Джен не можеше да си намери ключовете. А Тони излезе от обичайната си роля на разсеяния професор и й напомни, че не си е заключила колата. Сами преценете колко вероятно е да се случат и двете неща. Но аз просто не обърнах внимание тогава — тя преглътна с усилие. — Той е там, вътре, Кевин. Заедно с нея.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази той.

— Но се налага да разберем дали е така. Стойте тук — нареди Карол, отвори вратата, и без да обръща внимание на стреснатите изражения на подчинените си, тръгна към ъгъла на къщата и надникна внимателно иззад него. Намираше се под ъгъл спрямо къщата на Джен. Виждаше само част от дневната, но там нямаше никой. Прозорецът на фасадата на горния етаж беше също ярко осветен. Ако в стаята стоеше някой и наблюдаваше улицата, Карол би го забелязала от мястото, на което стоеше. Сега беше моментът да рискува.

Тя излезе пред къщата, затича, прескочи един нисък жив плет и прекоси градината на съседната къща. Озова се до входната алея към къщата на Джен, точно до паркираната й кола. Големият прозорец под единия край на стрехата осветяваше настланата с плочи алея и едната страна на гаража. Карол прецени, че ако успее да се изравни незабелязано с другия край на прозореца, ще може да се заслони зад гаража и да надникне в прозореца — щеше да е на достатъчно голямо разстояние и надали някой щеше да я забележи.

Приведе се и мина почти на четири крака край колата, стигна до края на стрехата и се притисна към стената. Започна да напредва предпазливо, докато почти стигна прозореца, после отново се наведе и пропълзя под рамката. Изправи се отново. Намираше се точно до светлия правоъгълник. Пое си дъх, приведе се отново и след секунди се беше добрала до задната част на гаража.

Надявайки се дълбоките сенки да я скрият, тя се обърна и се изправи. Макар и под ъгъл, оттук можеше да вижда ясно дневната. Виждаше Джен от кръста нагоре. Малко встрани от нея се виждаше главата на Тони, застанал гърбом към прозореца. Сърцето й се сви. „Защо, по дяволите, не ми се обади?“ И тогава видя как Джен вдига дясната си ръка — погледнато отдалеч, движението й изглеждаше напълно безобидно.

Само че нямаше нищо безобидно в острието на ножа в ръката й. Светлината се пречупи в острието и тънката светла линия се заби сякаш право в сърцето на Карол.

Упоритото чуруликане на мобилния му телефон секна така рязко, както и беше започнало. Джен кимна.

— Браво, умно момче. Добре, че не се опита да отговориш.

— Това обичаш най-много, нали? Момента, когато държиш някого в ръцете си. Съзнанието за власт. Съзнанието, че си подчинила света на собствената си воля.

Тя наклони глава на една страна.

— Щом казваш.

— Не само казвам, но и знам. Прекрасна идея. Да обработваш съзнанието на хора със слаба психика, да ги превръщаш в свои оръдия. Властта идва в двойна доза. Ти подчиняваш тях, а те подчиняват жертвата, но съгласно твоите указания. Моите поздравления. Сигурно не е било лесно да ги обучиш така, че да изпълняват всичко точно.