Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Как каза, че я наричате? — Еванс изтръгваше думите с усилие от гърлото си.

— Паяка. Така й викат всички момичета, които са си имали работа с нея.

Сам я изгледа строго, навлизайки обратно в ролята си на полицай.

— Съветвам те да не лъжеш, Хъни — каза той и бутна стола си назад.

— Нямам причини да не казвам истината, Сами — отвърна тя нацупено.

Еванс скочи на крака и хвърли някакви пари на масата.

— Добре тогава, Хъни. Ставай. Идваш с мен — и той я поведе въпреки протестите й към вратата, измъквайки в движение мобилния си телефон.

Първото нещо, което Тони измъкна от металната кутия, беше малка купчина снимки. Той разпозна незабавно тази, която беше най-отгоре. Джеки Майал, завързана на леглото, където беше убита. Но на снимката не се виждаше толкова кръв, колкото си спомняше той. На следващите две снимки количеството на кръвта се увеличаваше. На последните две, в ъглите, се виждаше жълтата лента, с която се ограждат местопрестъпления; на едната дори бе заснет и един от специалистите с линия в ръка. Повдигна му се, когато осъзна напълно какво държи в ръцете си.

— Служебни снимки от местопрестъплението… и някои непубликувани кадри.

Обзет от погнуса, той остави снимките и продължи да оглежда находките си. Имаше още снимки, този път на Санди Фостър, които също влизаха в категориите служебни и непубликувани. Под снимките имаше няколко диска. Той се отпусна на пети и ги загледа. После прошепна:

— Спомени.

Оказа се прав. Отне му много време да стигне дотук, но се оказа, че е бил прав.

Запита се дали да не се обади на Карол, но желанието да научи повече, да се убеди, беше по-силно. Събра всичко накуп и се върна при масата в дневната.

Седна пред лаптопа и понечи да постави вътре един от намерените дискове, но тогава се сети, че не е зле да види кои сайтове е маркирала Джен. Отвори програмата, натисна иконката за предпочитани сайтове. Банката й. Сайтът на Би Би Си. Amazon. Нещо, наречено lesbiout.co.uk. И още нещо, озаглавено просто WEBCAM .

— О, по дяволите — възкликна той.

Провери припряно дали има интернет, после кликна върху иконката. Докато слушаше бълбукането на свързващите се модеми, разпръсна снимките на масата пред себе си. После се разнесе жизнерадостен глас, който съобщи:

— Имате поща.

Без да обръща внимание на поканата да влезе в пощенската кутия, Тони кликна на линка с уебкамерата. Екранът потъмня, а после започна да се изпълва с неясни образи. Секунди по-късно пикселите дойдоха по местата си и той видя съвършено ясно Пола Макинтайър на екрана.

— Господи Боже! — беше единственото, което можа да каже.

Първоначално не можа да разбере дали е жива или мъртва. За щастие поне не видя кръв. Загледа смръщено екрана, опитвайки се да разбере как да контролира образа, дали може да го увеличи или не и дали има някакъв начин да разбере къде е мястото, където беше разположена камерата. Беше така погълнат в заниманията си, че изобщо не забеляза наближаващите към дъното на уличката светлини на автомобилни фарове, нито пък чу мотора на кола, който замря само на няколко ярда пред къщата.

Още когато зави и навлезе в уличката, тя разбра, че нещо сериозно се е объркало. Всички прозорци на къщата й светеха ярко — и на горния, и на долния етаж. Но наоколо не бяха паркирани други коли, освен познатите й коли на съседите. Запита се дали да не побегне веднага. Така би си спечелила преднина, освен това имаше планове именно за такива непредвидени случаи. Но си каза, че от друга страна, ако колегите й бяха по следите й, тя би надушила нещо необичайно в разговорите по радиостанциите. А цял следобед по радиостанцията в колата си беше слушала обичайните глупости. Абсолютно нищо необичайно. Беше чула призивите за подкрепа, когато бяха открили тялото на Карл, и се поздрави за съобразителността, че реши да го очисти още преди да се получат резултатите от сравняването на пръстовите отпечатъци. Освен това, ако я бяха разкрили, ледената кралица Джордан със сигурност щеше да се постарае да я отпрати с някаква безсмислена задача в другия край на града, за да не участва в претърсването.

Но щом в къщата й не бяха влезли ченгетата, вътре можеше да е единствено Тони Хил. Бе доловила нещо тази сутрин, докато го возеше с колата си, но тогава реши, че става параноичка. А сега излизаше, че инстинктивното й безпокойство е било основателно. Внезапно я обзе прозрение. Той сигурно беше отмъкнал ключовете и беше им поръчал копия. Тя изруга под нос. Ето какво е станало днес. Съвсем не е започнала да откача, а просто той я е измамил. Усети как я обзема ярост и разбра, че няма никакво намерение да бяга. Никой нямаше право да я води за носа. Никой.