Дейвид Морел - Нарушители

Бейлинджър знаеше, че след преживяния шок щеше да го боли много повече. Скоро щеше да се гърчи от болки.

Дори през очилата за нощно виждане лицето на Вини му изглеждаше пепеляво.

— Можеш ли да ходиш? — попита го Франк.

— Има само един начин да разберем. — Мръщейки се, Вини му направи знак да му помогне да се изправи.

Краката му се бяха подули, коленете му пареха. Вини простена. Бейлинджър се опасяваше, че ще изгуби съзнание.

— Е, идеята не беше добра. — Франк внимателно му помогна да се отпусне отново на пода. — Аманда. — С удивление видя, че тя все още държи празния пожарогасител. — Иди тихо в стаята за наблюдение и хвърли оттам пожарогасителя колкото е възможно по-далече. В библиотеката, ако успееш. Но изчакай първо аз да отида до вратата на медицинския кабинет.

— Какво се каниш да правиш?

— Ще взема нещо да облекча болките му.

Бейлинджър се отправи към кабинета. Свещите светеха слабо, обгърнати в дим. Той кимна на Аманда и тя хвърли пожарогасителя в обратна посока, към библиотеката. Щом го чу как се тресна в пода, отвличайки вниманието на Рони, Бейлинджър се премести в медицинския кабинет и се пресегна към счупената остъклена врата на шкафа с лекарствата. Грабна спринцовка и ампула с морфин, а после се втурна обратно в спалнята точно в момента, когато подът избухна и се разлетяха сачми.

Коленичи до Вини.

— Давам ти достатъчно, за да притъпи болката, а не да те приспи.

Вини кимна, хапейки устни.

— Само побързай.

Бейлинджър оголи лявата му китка и му сложи инжекцията.

Лицето на Вини изглеждаше все така изопнато от болката. Но бавно започна да се отпуска.

— Много гъст дим. — Аманда се закашля. — Мислех, че вече всички пламъци са угасени.

— Не и долу.

Бейлинджър посочи отворения капак в пода на стаята за наблюдение. Пристъпи уморено към него. Три етажа по-надолу пламъците бяха по-големи. Единственото нещо, което можеше да измисли, бе да затвори капака и да го заключи.

Аманда се втурна вътре, носейки хавлиени кърпи, намокрени с малкото вода, останала в резервоара в банята. Тя ги наслага по ръба на капака и ги притисна здраво, изолирайки дима.

След като електричеството бе изключено и отоплителната система вече не работеше, в мезонета бързо стана хладно. Аманда обгърна с ръце раменете си. Като погледна надолу към босите й крака и нощницата, която едва ги прикриваше, Бейлинджър каза:

— Може би ще успея да ти помогна.

Застана на вратата на медицинския кабинет и впери поглед в трупа на Кора. „Съжалявам“ — помисли си той. Хвана я за ръцете и я задърпа. В пода имаше толкова много дупки, че Рони със сигурност щеше да чуе шума. Но трябваше да продължава да влачи трупа. Остави тялото на Кора в банята.

Свали обувките й и късите чорапи. Краката й излъчваха ужасяващия хлад на смъртта.

— Вземи ги, трябва да ти станат — рече на Аманда.

Тя впери поглед в онова, което той й предлагаше. Лудостта се превръщаше в нещо нормално в този призрачен хотел. Взе обувките и чорапите.

— Но не и панталона. — Беше пропит с кръв. — Няма да го обуя.

Радиотелефонът изпращя. Той си каза: Отвърни на удара. Не можеш да го оставиш да си мисли, че печели.

Франк натисна бутона за връзка.

— Защо всички са блондинки, Рони?

Нямаше отговор.

— Майка ти блондинка ли беше?

Отново никакъв отговор.

— Да не би да се опитваш да заместиш майка си? Затова ли твоите приятелки не те възбуждат?

— Мръсна гадина! — отвърна гласът.

„Пипнах те“, помисли си Бейлинджър.

— Нали ме предупреди да не се изразяваме „просташки“?

Рони мълчеше.

— Айрис Макензи е изчезнала през 1968 година — каза Бейлинджър. — Твоят Четвърти юли, Денят на ужасите, се е случил през 1960 година. Осем години по-рано. Каква е връзката?

Нещо го накара да потръпне. Преди няколко часа Кора го бе попитала какво би станало с някой, който е преживял страданията на Рони. А Бейлинджър й беше отговорил, че момчето трябва да е прекарало осем години в затвор за малолетни, получавайки там психиатрична помощ, докато…

— Ти си станал на двайсет и една — каза Бейлинджър в радиотелефона. — Тази снимка, на която сте двамата с Карлайл… тя е била направена веднага след като са те освободили. Какво се случи? Дали Карлайл не е проявил интерес към теб? Дали не ти е пращал писма, докато си се лекувал? Обаждал ли ти се е по телефона? Дали най-накрая не се е държал като нормално човешко същество и не те е съжалил? Предложи ли ти да дойдеш да живееш тук? Може би ти е осигурил психиатър, който да ти помогне да се изправиш лице в лице с ада на миналото си. В края на краищата как би могъл да продължиш напред, когато миналото те е вкопчило? Затова на снимката той стои на почетно разстояние от теб. Знае колко си чувствителен, ако те докосне мъж. Или може би Карлайл винаги си е бил извратен кучи син. Той винаги е стоял встрани от живота. Бил е само наблюдател. Може да те е довел тук единствено за да види как ще се развие историята по-нататък. И ти му показа, нали, Рони! Показа му останалата част от историята.