Дейвид Морел - Нарушители

Премина през третия етаж, през четвъртия.

На петия Бейлинджър отново спря и не можа да се сдържи да не надникне в тайния коридор. Спомни си, че беше забелязал някакъв предмет, облегнат на стената. Сега го видя с помощта на очилата за нощно виждане. Още един труп на жена — русокоса, облечена с панталон, поло и блейзър.

„Не!“ — помисли си Франк.

Дрехите му бяха познати…

Не!

Залитна към нея. Върху рамото й се появи плъх, той замахна с лоста и го размаза върху стената. Премалял, Бейлинджър се свлече на колене. Трупът не беше изсъхнал като този на най-долния етаж. Очите липсваха, по тялото имаше рани… Но нямаше как да не разпознае лицето й.

Даян!

Мъката стегна като железен обръч гърдите му, дъхът му секна. Сълзите изгаряха лицето му. Разтърсван от ридания, той вдигна ръка и погали съсухреното й лице. Русата й коса се спускаше по раменете — беше по-дълга, отколкото тя я харесваше, защото бе продължила да расте и след смъртта й. Лицето й бе разкривено от ужасена гримаса. Също като при трупа на най-долния етаж, костите на шията й бяха хлътнали навътре — беше удушена. Неговата прекрасна Даян.

Бейлинджър коленичи. Боготвореше я и я оплакваше. Даян… Единайсет години, прекарани заедно. Тя никога не го предаде, никога не престана да се грижи за него, след като той се върна болен от първата война в Ирак. Беше се опитал да й се отблагодари, да я накара да разбере колко много я обича. Милата, самоотвержена Даян, чието лице вече бе изгризано от плъховете.

Изстрел от пушка го накара да се опомни. Продължавайки да ридае, той извади портмонето и го пъхна в джоба на винтягата си. Целуна изсушеното й чело, взе лоста и радиотелефона и пое нагоре по стълбите.

Яростта го подтикваше да се втурне напред, но това означаваше да заиграе по правилата на Рони и да позволи на кучия син да го накара да сгреши. „Идвам за теб, Рони!“ — извика мислено той. С лоста в ръце, навлезе в коридора на шестия етаж и огледа разрушенията във всекидневната на Даната. Входът все още беше барикадиран с мебели.

Бейлинджър се изкачи до капака на тавана. Над него се чу шумотевица, бързи стъпки, изстрел. Изтръпнал, той почука два пъти, три пъти, веднъж — според уговорката. Но не последва никакъв отговор. Ами ако те го помислят за Рони и стрелят през капака?

Почука отново и чу изщракването на ключалката. Капакът се отвори. Миньорска лампа блесна в лицето му, сензорът в очилата му реагира и се получи ярко сияние, което го заслепи. Щом миньорската лампа изчезна, той побърза да се качи и да затвори капака след себе си.

Навсякъде миришеше на барут. Вини стоеше на вратата на стаята за наблюдение и се целеше в две назъбени дупки в пода. Видя Бейлинджър и отстъпи заднишком към него.

— Направих каквото ми каза. Броих до петдесет. След това усилих звука на радиотелефона и го сложих на пода. Но той го пръсна на парчета с един изстрел.

— Ти колко патрона изстреля? — Бейлинджър взе пистолета.

— Четири. Надявам се, не смяташ, че съм ги похабил напразно.

— Ти си свърши работата, отвлече вниманието му. Остават девет патрона. Ще трябва да ги използваме пестеливо.

— Той стреляше напосоки през пода.

— Не може да влезе във всекидневната на Даната и да ни застреля оттам. За момента сме в безопасност. Дай ми раницата си. — Бейлинджър вдигна радиотелефона до устните си: — Ей, задник, познай какво стана! — Чу се пращене. — Зададох ти въпрос, изрод такъв!

— И какво трябва да позная? Нужно ли е да се изразяваш така просташки?

— Абсолютно, щом се отнася за теб. Намерих жена си, нещастнико! — Последва мълчание. — Удушил си я. Всичките си ги удушил. — Бейлинджър взе раницата на Вини и извади от нея полицейския доклад. Бръкна в джоба си за шофьорската книжка, която прибра от трупа на най-долния етаж. — Изискани вечери на свещи, а? — каза Франк по радиотелефона. — Успокояваща класическа музика, литературни четения, чуждестранни филми… Всичко много благоприлично и официално. Емоциите не бива да пречат. Защото те правят слаб, карат те да губиш контрол.

Бейлинджър прочете името на шофьорската книжка: Айрис Макензи. Когато Аманда изброяваше имената на любовниците на Рони, нещо му бе направило впечатление. Сега знаеше какво е — Айрис. Прелисти страниците на полицейския доклад.

— Открих го! — извика той в радиотелефона. — Айрис Макензи. Възраст: трийсет и три. Местожителство: Балтимор, щата Мериленд. Професия: авторка на текстове за реклами. Коса: руса. Не ти ли звучи познато, копеле такова? А би трябвало! Ако съм прав, тя ти е била първата. — Бейлинджър прегледа доклада. — През август 1968 година Айрис пътувала по работа с влака от Балтимор до Ню Йорк. След като се върнала, решила да прекара уикенда в Озбъри Парк, в прочутия хотел „Парагон“. Никой обаче не й казал, че Озбъри Парк вече не е същият, че хотел „Парагон“ се е превърнал в кошмар. Пристигнала в петък. Една нощ, прекарана в тази пълна с привидения старина, й била достатъчна. Напуснала хотела на следващата сутрин, за да отиде на гарата. И никой не я видял повече. Освен мен. Аз я видях, Рони. Тя седеше долу в коридора с чантичката в скута си и все още чакаше влака. Дълго ще го чака. — Устата му пресъхна. Яростта напираше в гърдите му. Отново вдигна радиотелефона: — Аманда каза, че си проявявал страхотна учтивост. Ако не смятаме това, че си я заключил в трезора, разбира се. Но какво толкова, по дяволите, никой не е съвършен, нали? После си й донесъл една прозрачна нощница. Какво се случи, Рони? Да не би да си решил най-накрая, че ухажването е приключило? Ти си я хранил, забавлявал си я, доказал си й, че си истински принц. И ето че си поискал възнаграждение за положените усилия. Ти си човек, който знае правилата на играта. Но после изведнъж си се ядосал. Нарекъл си я курва. Дали сексуалните ти нужди не са те накарали да се почувстваш слаб и изпълнен с омраза? Хващам се на бас, че много скоро си щял да я удариш. А след това — да намразиш себе си, задето си позволил на желанията ти да те надвият. Може би си мразел себе си, защото си я желаел, и си мразел нея, защото е жената, която си желаел. Или пък е било тъкмо обратното? Има и друга възможност: може би си мразел себе си, защото си знаел, че би трябвало да я желаеш, но не е било така. Вероятно не си проявявал никакъв сексуален интерес и това наистина те е притеснило. Било ти е приятно да готвиш изискани вечери, да четете Пруст и да гледате филми. Но когато се е стигало до онези работи между мъжа и жената, ти си се вцепенявал. Питал си се: „Какво ми има? Трябва да направя нещо!“. Затова си я накарал да си сложи нощницата, това е трябвало да те възбуди. Но не е станало и след това си я намразил, защото не е могла да те накара да се почувстваш като мъж. Знаел си докъде ще те доведе това. Същото е станало и с другите жени. Не си могъл да ги чукаш и затова си ги удушил, за да скриеш срама и неуспеха си. И все си се надявал, че може би следващата жена ще те накара да се почувстваш като мъж следващия път, защото винаги има следващ път, нали?